— Абсолютно бях сигурен. Ти изобщо не си запознат с разследването. Трябва да знаеш, че Церк е оставил ДНК в Гарш, в една кърпичка. Същата ДНК, която влезе на два крака у дома в сряда с ясното намерение да ме очисти, нея сутрин или друга някоя. Трябва да знаеш, че този тип е по-лош и от чума. И че нито веднъж не отрече да е убиецът.
— Не?
— Не. Дори се гордееше с това. Трябва да знаеш, че се върна, за да смачка едно коте с ботуша си. И че носи тениска с изрисувани ребра, гръбнак и капки кръв.
— Знам, видях го, като си тръгваше.
Веранк извади цигара от пакета, запали я, повървя из стаята. Адамсберг го следеше с очи, наблюдаваше изражението му на упорито глиганче, което заличаваше мекотата на чертите му. Веранк покровителстваше Церк. Веранк вървеше ръка за ръка с Ема Карно. Веранк го буташе заедно с другите към дупката. Защо тогава го извади от гробницата? За да го изпрати в дупката по законен ред?
— Трябва да знаеш, Адамсберг, че преди трийсет години някоя си Жизел Лувоа забременяла близо до малкото мостче над Жосен. Мястото ти е известно. Трябва да знаеш, че тя скрила бременността си, като отишла в По и там родила син. Армел Лувоа.
— Церк. Знам това, Веранк.
— Защото той ти го е казал.
— Не е.
— Разбира се, че е. Въобразил си е, че майка му е забременяла от теб. Няма начин да не ти го е казал. От няколко месеца мисли само за това.
— Добре, каза ми го. Вярно, внушил си го е.
— И с право.
Веранк се върна до огнището, хвърли цигарата си в огъня, наведе се да разръчка жарта. Адамсберг вече не изпитваше и най-малка признателност към бившия си помощник. Вярно, беше го освободил от тиксото, но сега се опитваше да го улови в мрежите си.
— Говори направо, Веранк.
Церк е прав. Майка му е права. Младият човек от мостчето на Жосен е бил Жан-Батист Адамсберг. Без всякакво съмнение.
Веранк се изправи, челото му се бе изпотило.
— И това те прави баща на Церк или Армел, както предпочиташ.
Адамсберг стисна зъби.
— Как можеш да знаеш, Веранк, това, което аз сам не знам?
— В живота често става така.
— Само веднъж ми се е случвало да извърша нещо и после да не си го спомням, това беше в Квебек и бях пиян до козирката9. Преди трийсет години капка не слагах в уста. Какво предполагаш? Че страдам от амнезия, че съм способен на вездесъщие, та съм правил любов с момиче, което не съм познавал, докато съм бил другаде? През живота си не съм спал, дори не съм говорил с никаква Жизел.
— Вярвам ти.
— Пак добре.
— Тя не харесваше името си и пред момчетата се наричаше с друго. Не си спал с Жизел, спал си с Мари-Анж. Близо до малкото мостче над Жосен.
Адамсберг усети, че се понася по наклонената плоскост. Кожата му пламна, блъсна го главата. Веранк излезе от стаята и Адамсберг зарови ръце в косата си. Разбира се, че бе спал с една Мари-Анж, подстригана ала гарсон, с леко издадени зъби, до малкото мостче над Жосен, ръсеше и тревата беше влажна, та за малко да провали всичко. Разбира се, че писмото, което получи впоследствие, объркано и неразбрано, беше от нея. Разбира се, че Церк приличаше на него. Значи това е адът. Внезапно да се сдобиеш със син на двайсет и девет години, да ти се увеси на врата, който поддава под тежестта. Да се окажеш баща на онзи, който бе нарязал Водел на ивици, който те бе затворил в гробницата. Знаеш ли къде си, тъпако? Не, вече изобщо не знаеше къде е, тъпакът, освен в тази кожа, която се потеше и пламтеше, с тази глава, която падаше на коленете му като камък, с тези сълзи, които пареха в очите му.
Веранк мълчаливо се върна с поднос, върху който бе сложил една бутилка, хляб и сирене. Остави го на пода и зае мястото си, без да погледне към Адамсберг, напълни чашите, намаза две филии със сметана — каjмак, сети се Адамсберг. Гледаше го как маже, все така заровил глава в ръцете си. Хляб, намазан със сметана, защо не? Имаше ли значение?
— Съжалявам — каза Веранк, подавайки му едната чаша. Няколко пъти натисна чашата до ръката на Адамсберг, така както се принуждава дете да разтвори пръстите си, да излее гнева или отчаянието си. Адамсберг помръдна ръка, пое чашата.
— Но е хубаво момче — добави Веранк без особена причина, сякаш за да извлече капчица надежда от океан от мъка.
Адамсберг изпразни чашата на един дъх, сутрешен екс, от който се закашля, но му стана по-леко. Докато чувства тялото си, все още може да направи нещо. Което не беше така през нощта.