— Да.
— Физиономията му е на първа страница, изведнъж е станал важна личност, впечатляващо чудовище и враг на комисаря Адамсберг. В първия момент е сащисан. Но после вижда сгодния случай. Каква само сила е придобил! Каква забележителна възможност да отмъсти на баща си! Какво рискува, ако изиграе ролята на убиеца за един ден? Нищо. Какво печели? Много. Натрива носа на баща си, натяква му за стореното, кара го да се чувства засрамен и виновен. Дали си задава въпроса за кърпичката? За наличието на негова ДНК на местопрестъплението? Ни най-малко. Грешка при анализа, която ще бъде в най-скоро време поправена. Доказателството е, че са го посъветвали да избяга, докато нещата се изяснят. Няма много време, сега му е паднало, това е шансът, от който трябва да се възползва. Да цъфне в дома на баща си, облечен по изискванията на ролята. Да говори като убиец, да се превърне в Церк, да оскърби, да унищожи този мръсник Адамсберг. Гледай, Адамсберг, гледай, синът ти е убиец, синът ти те смазва, но вината е твоя, страдай, както съм страдал аз. И да съжаляваш, и да крещиш, твърде късно е. После си отива, фарсът е изигран, угризенията и страхът са проникнали в главата на Адамсберг, бащата е съсипан, синът е отмъстен. Твоят племенник не е чак толкова кротък.
— С теб.
— Да. Ето, че вече е доволен, пречистен. Но новината за неговата ДНК не е опровергана. Той все още е убиецът от Гарш. Фарсът се обръща срещу него. Сега има нужда от бащата, но вече всичко е признал, всичко е поел върху себе си. Ужасен, Армел се крие, обречен е да бяга. Нещо, което всеки ловък манипулатор би предвидил. И кой е той? Човек, който го познава отдавна, който има влияние над него.
— Диригентът на хора — каза Веранк и тропна чашката си на масата. — Жермен. Той има влияние над него. Никога не съм го харесвал, сестра ми също, но Армел му прощава всичко.
— Обясни ми.
— Армел е тенор, пееше в хора на „Нотр Дам дьо ла Кроа Фобен“ още на дванайсетгодишна възраст. Често съм го придружавал, присъствал съм на репетициите. Диригентът на хора си правеше с него каквото поиска.
— Как точно?
— По системата на моркова и тоягата, като редуваше ласкателствата с униженията. Армел беше като восък в ръцете му. И не беше единствената му плячка. Жермен контролираше поне петнайсетина момчета. После замина на работа в Париж и историята най-сетне приключи. Край и на „Нотр Дам дьо ла Кроа Фобен“. Но когато и Армел дойде да работи в Париж, всичко започна отначало. Пя една соло партия в меса на Росини и постигна добър успех. Това го очарова.
На двайсет и шест години отново се превърна във восък. Преди две години съдиха Жермен за тормоз и хорът се разтури. Този кретен Армел беше много разочарован.
— Продължаваха ли да се виждат?
— Твърди, че не, но мисля, че ме лъже. Възможно е да му ходи на гости, онзи много обича Армел да пее само за него. Това ласкаеше детето, ласкае и възрастния. Армел си мисли, че е важен за бащата, а всъщност бащата изцяло го контролира.
— Бащата?
— Отецът. В религиозния смисъл. Отец Жермен.
— Не знаеш ли истинското му име?
— Не. Само така го наричат.
Данглар се прибра вкъщи, свали костюма си, легна пред загасения телевизор по фланелка и засмука хапчета против кашлица, за да му е заета челюстта. Държеше мобилния си в едната ръка, очилата си в другата и на всеки пет минути проверяваше дали някой не го е търсил. В пет и петнайсет — обаждане от чужбина — 00 381. Прекара кърпичката по бузите си и прочете текста: Излязъл гробницата. Търсѝ отец Жермен хор Н. Д. Кроа-Фобен.
Каква гробница, за Бога? С влажни ръце Данглар бързо затрака по клавиатурата, разгневен и облекчен: Защо не се обади по-рано?
Липса на обхват, часова разлика. Спах — отвърна Адамсберг.
Вярно, каза си Данглар виновно. Бе излязъл от мазето чак към дванайсет и половина. Ретанкур го извлече.
Каква гробница? — написа Данглар.
Гробницата деветимата на Плогойовиц. Много студено. Възвърнах двата крака.
На братовчеда на чичо ми?
Моите. Прибирам се утре.
XLI
Адамсберг не беше емоционален човек. Към чувствата се отнасяше предпазливо, така както птичката бързолет докосва отворения прозорец с галещо крило и избягва да се гмурне вътре, толкова е труден обратният път. В селските къщи често бе намирал умрели птици — неблагоразумни и любопитни посетители, неспособни да намерят отвора, през който са влезли. Адамсберг смяташе, че в областта на любовта човек не е по-умен от коя да е птица. И че във всяко друго отношение по-умни са птиците. Като пеперудите, които не влязоха в мелницата.