Ричард Бах
Едно появяване на бял свят
По онова време, спомням си, всичко изглеждаше толкова великолепно. Приключение! Романтика!
Отново да се срещна с приятелите си, да се хвърля в една последна битка с моите големи врагове. Този път те ще пълзят в краката ми! Най-лошото, което би могло да ми се случи — някоя и друга драскотина, ако забравя за момент кой съм и затворя очи пред тяхната въображаема реалност.
Но това едва ли ще се случи. Та аз помня! Никога няма да се повторят старите нещастия, когато забравях онова, което зная, борех се цял живот с фантоми, бивах стриван на прах, питах се в последния момент защо ли съм се родил.
Никога повече. Познанието ми е дало такава сила, че никой враг не може да се изправи насреща ми. Животът във време-пространството — това е една игра, траеща колкото моментна снимка! Толкова съм находчив в тази игра, толкова съм неуязвим спрямо всякакви оръжия, толкова сигурно е познанието, което притежавам, че ще прелетя с усмивка през този обръч на дракони, които са ме изпепелявали толкова пъти преди. Отдъхнал, възстановен, въоръжен с неизказано разбиране за реалността за разлика от старите фикции, нима може нещо на земята да ме нарани?
Неустрашим — това не е точната дума… Това ще бъде едно УДОВОЛСТВИЕ!
Един последен живот във време-пространството, едно последно участие в играта, за да докажеш своята победа, не би могло да бъде особено трудно. Трябва да покажа. че съм усвоил завинаги спокойното изящество ни познанието, което е в основата на всеки истински триумф.
Запомни кои си, приятел, и никога недей да вярваш на онова, което ще те заобикаля. Тогава всичко ще бъде като ПАРЧЕ ТОРТА!
Въоръжен така, презрял всякакви дракони, аз скочих от ръба на бездната и всичко потъна в мрак.
Колко странно е да се родиш!
Само преди часове бях в безопасност, носех се в топлина и уют, а ето че сега губя контрол над съзнанието си, пълна катастрофа. Стотици ярки от страх смъртно-червени предупредителни сигнали: или ще дишаш, или ще умреш; или ще ядеш, или ще умреш; падането е смъртоносно; огънят е смъртоносен; водата е смъртоносна; в тъмното е пълно с врагове; кучето изглежда кротко, но яде бебета.
Никога не съм виждал толкова ярки сигнали за тревога. Сега съм беззащитен пред целия свят. У-ЯЗ-ВИМ, тоест безсилен и дори не мога да извикам членоразделно „Помощ!“
Един човек е близо до мен. Мамо, мразя да бъда та къв егоист, но моля те, бъди редом с мене, докато не минат всички тези опасности, докато не бъда въоръжен и брониран, докато стана поне на трийсет години, моля те.
А междувременно, кажи ми защо съм тук? Забравил съм… аз ли съм си избрал този живот или ти си го избрала и по каква смахната причина?
Тя знаеше отговорите на моите въпроси, но те излизаха като викове и думите „Спи, радост моя“, не са голяма утеха, когато навън е минус трийсет градуса, а аз започвам да треперя при шейсет и осем градуса над нулата. Единственият ми избор е да затворя очи, да изключа от външния свят и да спя.
Мога в съня да се върна към меките абаносови склонове, без да падам, а просто да се нося. като светло глухарче по въздуха. Сънят ме връща отново у дома, аз отново съм умен, спомнил си своя език без думи, и тук всички сме и учители, и ученици едновременно, смисъл и цел на всичко.
— НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ! — казвам им. — Следващия път, когато започна да говоря, че един нов живот във време-постранството ще бъде удоволствие, трябва да ме хванете в мрежа и да не ме пускате! Нима не виждахте, че съм ПОЛУДЯЛ? Тук изведнъж те затискат с всякакви ограничения още на секундата, когато докоснеш Земята… ограничения в пространството, ограничения във времето: Аз съм отделен и различен от всички останали, окован във формата на ДРЕБНО създание с неугледно миниатюрно палячовско телце, по-малко от всичко друго наоколо, не мога да общувам, не мога да се върна, не мога дори да летя. а гравитацията е огромна, по-тежък съм от слон в смола, по-крехък съм от пеперуда, всичко навсякъде е лед и стомана, освен мама, и дори пелените ме ограничават като кинжал в гърлото, не зная правилата, вдигнали са се завесите на една игра, в която сам трябва да напиша собствената си роля с думи, които не познавам, и съзнание, което се опитва да накара устата ми да проговори, а тя не може да каже дори да ме пуснат оттук.
Време-пространството дори само на теория изглежда безумие… На практика то е лудост. Това, което за възрастните е минута, за мен е цял ден: кланк-кланк-кланк: всяка секунда се разпадат вселени и никой не забелязва, постоянно се разбиват милиони избори и се свеждат само до един — всички се оказват погребани в неизменното минало, за да се изправят пред едно бъдеще, за което всеки може да се досети.