Тя знаеше от сега.
— Искам да се уча. Искам да правя всичко блестящо — каза тя. — Искам да дам на света нещо изключително!
— И ще го постигнеш. Какво друго?
— Искам да бъда щастлива. И не искам да бъда — Да. И какво друго? Тя се включи в играта.
— Искам да вярвам, че животът има някакво предназначение, което му дава смисъл, някакво водещо начало, което да ми помага и в трудни, и в добри времена. Но това не е религията, защото съм опитвала, наистина опитвах, но вместо отговори, получавах само: „Имай вяра, чедо мое“.
Лесли сви вежди, като си спомни.
Младото момиче продължи, станало внезапно стеснително.
— Иска ми се да вярвам, че има на света и някой друг, който се чувства така самотен, като мен. Иска ми се да вярвам, че ще се открием един друг и… и ще се обичаме, и никога повече няма да бъдем самотни!
— Слушай — каза жена ми. — Всичко, което казваш, всичко, в което искаш да вярваш, вече е действителност. Още известно време ти може и да не намериш някоя част от него, друга част може да дойде дори още по-късно, но това не му пречи да бъде действителност в тази минута!
— Дори този някой, когото ще обичам ли? Има ли наистина някой за мен? И гой ли е истина?
— Той се казва Ричард. Искаш ли да се срещнеш с него?
— Да се срещна с него сега! — възкликна тя и очите й се изпълниха с удивление.
Моята жена ми протегна ръка. Излязох иззад момичето, зарадван, че този аспект на тъй любимата жена е пожелал да се срещне с мен.
Тя ме погледна, загубила дар слово.
— Здрасти — казах аз, изпитвайки известен страх. Колко странно бе да видя това лице — тъй различно от жената, която обичах, и толкова същото!
— Изглеждате много… толкова… голям за мен — откри тя най-после тактичния начин да каже стар.
— По времето, когато ще ме срещнеш, ти ще обичаш по-възрастни мъже — казах аз.
— Аз не обичам по-възрастни мъже — каза жена ми, като ме прегърна през кръста. — Аз обичам този по-възрастен мъж…
Момичето ни наблюдаваше.
— Имате ли нещо против да ви попитам… истински щастливи ли сте заедно? — Тя го произнесе с такъв глас, сякаш трудно можеше да повярва.
— По-щастливи, отколкото можеш да си представиш — казах аз.
— Кога ви срещам? Къде? В Консерваторията ли?
Да й кажа ли истината? Че това ще й коства още двадесет и пет години, един неуспешен брак, други мъже? Че ще й трябва още живот-и-половина от тук, където бе застанала — пред пораздрънканото й пиано — преди да се срещнем?
Предадох с поглед въпроса на жена ми.
— Ще бъде след известно време — каза тя деликатно.
— О!
Това след известно време би я накарало да се почувства по-самотна от всякога. Тя се обърна към мен.
— А вие какъв сте решил да бъдете? — попита ме тя. — И вие ли сте пианист?
— Не — отговорих. — Аз пилотирам самолети… Тя погледна разочарована към Лесли.
— … но се уча да свиря на флейта.
Явно беше, че не й правеха впечатление флейтисти-любители. Тя подмина това, решена да открие по-светлата ми страна и се наведе изпитателно към мен.
— На какво можете да ме научите — попита тя, — какво знаете!
— Знам, че всички ние сме на училище — отговорих аз. — И имаме някои задължителни предмети: Оцеляване, Прехрана и Подслон — продължих многозначително. Тя се усмихна гузно, разбрала, че съм чул тайната й за спестяваните пари. — Знаеш ли какво още знам?
— Какво?
— Че нито доводите, нито фактите, нито споровете ще те накарат да промениш каквото си намислила. Твоите проблеми за нас са лесни за решаване; всеки проблем е лесен за решаване, след като вече си намерил отговора. Но дори собственото ти бъдещо аз, материализирано от празния въздух пред теб, да ти разкаже дума по дума какво те чака през следващите тридесет и пет години — дори това няма да те накара да промениш каквото си решила. Единственото нещо, което изобщо ще се измени, това е собствената ти, лична, индивидуална интуиция!
— Искаш това да го науча от теб ли? — засмя се тя. — Цялото ми семейство ме смята за инат и чудак. Много биха се ядосали, ако те чуят да ме насърчаваш в това.
— Защо според теб сме дошли да те видим? — попита Лесли.
— Защото сте помислили, че ще се самоубия ли? — попита момичето. — Защото ви се е искало някакво ваше бъдещо аз да е идвало при вас, като сте били на моята възраст и да ви е казало: не се притеснявай, ти ще оцелееш! Така ли е?