Лесли кимна.
— Обещавам да оцелея — каза момичето. — Нещо повече, обещавам ви един ден да се радвате, че съм живяла, обещавам ви, че ще се гордеете с мен!
— Аз се гордея с теб! — каза Лесли. — И двамата се гордеем с теб. Моят живот беше в твоите ръце и ти не ми позволи да умра, ти не се предаде, когато всичко около теб беше отчайващо. Може би ние не сме се върнали назад, за да те спасим, може би сме се върнали, за да ти благодарим, че си ни отворила пътя, за да стане възможно Ричард и аз да се открием един друг и да бъдем толкова щастливи. Може би сме се върнали, за да ти кажем, че те обичаме.
Светът около нас започна да се тресе, мрачната сцена се замъгли и ние отново бяхме изтеглени.
Момичето разбра, че си отиваме и избърса сълзите от очите си.
— Ще ви видя ли пак?
— Надяваме се, че да… — отговори Лесли през своите сълзи.
— Благодаря ви, че дойдохте! — извика момичето след нас. — Благодаря ви!
Сигурно за нея бяхме изчезнали, защото през синевата видяхме как тя се сведе над пианото, обвесила за миг глава. После седна на стария стол и пръстите и затичаха по клавишите.
Мрачната стая изчезна в летящи ситни пръски и в грохота на двигателя.
Пай отдръпна ръка от щурвала, настани се на задната седалка и ни загледа — една топла подкрепа.
— Тя имаше толкова тежък живот! — обади се Лесли, като изтриваше сълзите си. — Беше толкова самотна! Честно ли е ние да получаваме наградите за нейния кураж и тежък труд?
— Не забравяйте, че тя си избра такъв живот — каза Пай. — Значи тя е избрала и наградите.
— А какви са наградите? — попита Лесли.
— Не е ли тя сега част от вас?
Разбира се, помислих си аз. Радостта й от нейната музика, упоритото й, заинатено съзнание, дори тялото й — изваяно и завършено от годините на решения — не беше ли тя сега с нас, докато летяхме?
— Мисля, че да — отговори Лесли. — Но просто се чудя какво ли й се е случвало по-нататък…
— Всичко й се е случвало — каза Пай. — Тя остана при своята музика и не остана, замина за Ню Йорк и не замина, тя е прочута концертираща пианистка, тя се самоуби, тя е учителка по математика, тя е филмова звезда, тя е политически деец, тя е посланик в Аржентина. При всеки завой в живота ни, всеки път, когато взимаме някакво решение, ние ставаме родители на всички наши алтернативни аз, които произлизат от него. И вие сте просто една от нейните дъщери.
Задържах хидроплана в хоризонтален полет на петдесетина метра височина над водата и намалих газта на крейсерска скорост. Не беше нужно да се издигаме високо, при положение, че целият свят беше място за кацане.
Под нас се носеха рисунките — безкрайни подводни пътеки.
— Доста сложно, а? — казах аз.
— Прилича на килим — каза Пай. — Нишка по нишка — така е просто. Но опитай се да го тъчеш по цели метри и тогава става доста заплетено.
— На теб липсват ли ти по-раншните ти аз? — попитах нашия водач. — Липсваме ли ти ние? Тя се усмихна.
— Как може да ми липсвате, когато никога не се разделяме. Аз не живея в пространство-времето. Аз съм винаги с вас.
— Но, Пай — казах аз. — Ти имаш тяло. Може и да не е съвсем същото като нашите, но е с някакви размери, някакъв вид…
— Не, аз нямам тяло. Вие възприемате моето присъствие и вие сте избрали да го възприемате като тяло. Има широк спектър от други представи, които можехте да предпочетете и всяка от тях върши работа, и никоя от тях не е истинна.
Лесли се обърна да я погледне.
— Каква по-висша представа бихме могли да изберем?
Обърнах се и аз и видях синьо-бяла звезда от чиста светлина и дъга в кабината. Светът стана ослепително бял.
Извърнахме се. Стиснах очи, но ослепителното сияние продължаваше да бучи. После пожарът изчезна. Пай ни докосна по рамената и ние отново можехме да виждаме.
— Извинявайте — каза тя, — много непредвидливо от моя страна! Вие не можете да ме видите такава, каквато съм, не можете да ме докоснете такава, каквато съм. Ние не можем с думи да кажем цялата истина, защото езикът е неспособен да описва тези неща… За мен би било лъжа да кажа аз, без това да означава вие-ние-всички-дух-Едно, но пък ако не говоря с думи, значи да загубя шанса да разговаряме. По-добре добронамерени лъжи, отколкото мълчание или въобще да не разговаряме.
Очите ми още пламтяха от ослепителната светлина.
— За Бога, Пай, кога ще се научим да правим това!
Тя се засмя.
— Вие вече сте това. Това, което трябваше да научите в пространство-времето, е да се пазите от ослепителната си светлина! — усмихна се тя.