Чувствах се по-озадачен от всякога и нервен от това, че се нуждаем от тази личност. Колкото и любезна да изглеждаше, тя държеше контрола над нашия живот.
— Пай, когато пожелаем да се върнем от тези алтернативни наши аз, в които кацаме, как ще можем да задвижим самолета, за да ни измъкне?
— На вас изобщо не ви е нужен самолета. Нито рисунката. Вие ги създавате със своето въображение и можете да правите с тях каквото пожелаете. И какъвто си го представите, такъв изглежда вашият свят.
— Да си представя, че вдигам ръка към лоста ли? Как мога да посегна към лоста, когато се намирам в някакъв друг свят? Как мога да бъда на две места едновременно? Ако ти не ни беше измъкнала оттам, ние щяхме да си останем в 1952 година!
— Вие не сте на две места едновременно, вие сте навсякъде в едно и също време. И вие управлявате думите си, а не те вас. Искате ли да опитате още веднъж?
Лесли докосна коляното ми и пое управлението.
— Да опитаме, мили — каза тя. — Казвай накъде да летим.
Потънах дълбоко в седалката и затворих очи.
— Право напред — казах аз, почувствал се глупаво. Със същата лекота можех да кажа „право нагоре“.
Двигателят известно време помърмори спокойно. После, макар и да не видях нищо, аз усетих внезапно чувство за цел в тъмнината.
— Завий надясно — казах аз. — Карай надясно.
Усетих как самолетът се наклони, докато тя завиваше. После видях светещи нишки и как една тънка ивица мъгла се разпростря вертикално, а друга — хоризонтално. Бяхме в ляво от мястото, където се пресичаха, и приближавахме към центъра.
— Добре. Наклони.
Пресечката приближаваше и започна да влиза във фокус.
— Почни спускане. Леко наляво…
Сега картината в съзнанието ми беше ясна и точна, сякаш маркирана от стрелките на системата за кацане. Колко реално изглежда нашето въображение!
— Още малко надолу — казах аз. — Насочени сме към центъра. Още малко наляво. Вече сме готови за приводняване, нали?
— Още около метър — отговори Лесли.
— Добре. Сега. Изключи двигателя.
Чух как вълните бръснаха корпуса на летящата лодка, отворих очи, за да видя как светът изчезва, обгърнат във водни пръски. После всичко стана черно с неясни сребристи сенки, които потрепваха покрай нас в мрака, докато спирахме.
Озовахме се на огромно бетонно поле… въздушна база! Сини светлинки, маркиращи пътеките за рулиране, писти в далечината, кацнали реактивни самолети-изтребители, сребърни в лунната светлина.
— Къде сме? — прошепна Лесли.
Изтребителите, редица след редица, бяха американски реактивни самолети Р-86Р Сейбър. Моментално разбрах къде се намираме.
— Военно-въздушната база Уилямс, Аризона. Школата за изтребители. Годината е 1957 — промърморих аз. — Тук обичах да се разхождам нощем, за да бъда при самолетите.
— Защо шепнем? — попита тя.
В този момент патрулиращ джип на военната полиция зави зад края на редицата самолети и се насочи към нас. Той намали скорост, зави около един самолет и спря вдясно от нас.
Не виждахме военния полицай, но чухме гласа му.
— Извинете, сър — каза той, — бихте ли показали документите си за самоличност?
Отговори нисък глас — няколко срички, които не можах да разбера.
— На мен го казва — казах на Лесли. — Спомням си този…
— Разбира се, сър — чух другия глас. — Просто правим проверка. Няма проблеми.
Миг по-късно джипът даде на задна, после включи на първа скорост, форсира, изрева и зави покрай самолета. И да ни беше видял шофьорът, по нищо не пролича. Преди да успеем да отскочим, фаровете блеснаха като ослепителни слънца в очите ни.
— ПАЗИ СЕ! — извиках аз, но твърде късно. Лесли изпищя.
Джипът връхлетя челно срещу ни и премина през нас невъзмутимо, после отмина, увеличавайки скоростта си.
— О, бях забравил — казах аз. — Извинявай.
— Трудно се свиква с това! — каза тя, останала без дъх.
Край крилото на самолета се появи една фигура.
— Кой е там? Наред ли сте?
Беше в тъмен екип за полет с яке, самият той смътен призрак в лунната светлина. По якето съзирах бели бродирани нашивки с отличителните черти на младши лейтенант.
— Ти иди — пошепна Лесли. — Аз ще остана тук. Кимнах и я прегърнах, после заобиколих крилото, за да отида при него.
— Наред съм. Разрешете да се присъединя към вас — казах му аз и се усмихнах в себе си, понеже и след толкова години гласът ми прозвуча като на кадет.
— Кой е?
Защо трябваше да задава такива трудни въпроси?