— Сър — отвърнах аз, — младши лейтенант Бах, Ричард Д., А-О-Три-Нула-Осем-Нула-Седем-Седем-Четири, сър!
— Майз, ти ли си? — разхихика се той. — Какво си дошъл тук да се правиш на клоун?
Фил Майзънхалтър, помислих си аз. Какъв приятел беше той! Десет години по-късно щеше да бъде мъртъв, свален с неговия Р-105 във Виетнам.
— Не е Майз — казах аз. — Ричард Бах е, това си ти от бъдещето, тридесет години след тази нощ. Той се взря в мрака.
— Кой си ти?
Ако ще караме дълго така, помислих си аз, по-добре ще е вече да посвикнем с този въпрос.
— Аз съм ти, лейтенант. Аз съм ти, но с малко повече житейски опит. Аз съм човекът, извършил всички грешки, които ти ще направиш, но все някак оцелял.
Той се приближи още, като ме разглеждаше в мрака, все така смятайки, че това е някаква шега.
— Аз да правя грешки ли? — каза той с усмивка. — Трудно е да го повярвам.
— Ако предпочиташ, наречи ги ненадейни поучителни опити.
— Смятам, че ще ги избегна — каза той.
— Ти вече направи една голяма грешка — продължих да го притискам аз, — като постъпи при военните. Сега хитрото ще е да напуснеш. Тоест, не хитрото, а мъдрото ще е да напуснеш.
— Ха! — възкликна той. — Аз тъкмо завърших школата за летци! Още не мога да повярвам, че съм пилот от военно-въздушните сили, а ти ми разправяш да напусна? Хубава работа. И какво друго знаеш?
Той явно ме смяташе за някаква игра и приемаше да влезе в нея.
— Добре — казах аз, — в миналото, спомням си, аз смятах, че използвам въздушните сили, за да се науча да летя. Но фактът е, че Въздушните сили ме използваха мен, а аз не го знаех.
— Но аз знам това! — каза той. — Аз обичам страната си, представи си, и ако трябва да се сражаваме, за да запазим свободата й, аз ще отида!
— Помниш ли лейтенант Уайът? Разкажи ми за лейтенант Уайът.
Той ме погледна косо, смутено.
— Казваше се Уайат — поправи ме той. — Инструктор по предполетни тренировки. Преживял беше нещо в Корея и беше малко откачил. Заставаше пред класа ни и изписваше с големи букви на дъската: УБИЙЦИ! После се обръщаше към нас с лице като самата ухилена смърт и казваше Това сте вие. Та това беше Уайат.
— Знаеш ли какво ще научиш в бъдещето си, Ричард? — казах аз. — Ти ще разбереш, че лейтенант Уайат е бил най-здравомислещият човек, когото изобщо си срещал във Военно- въздушните сили.
Той поклати глава:
— Знаеш ли, понякога съм си представял какво ли би било да се срещна с теб, да поговоря с човека, който ще бъда след тридесет години. Но ти не приличаш на него. Ни най-малко! Той се гордее с мен!
— И аз се гордея с теб — казах му. — Но по съвсем други причини от тези, които си представяш. Аз се гордея с теб, защото знам, че правиш най-доброто, което умееш да правиш. Но не се гордея, че най-доброто, което умееш да правиш, е да се хванеш доброволно да убиваш хора, да обстрелваш с ракети и напалм села, пълни с ужасени жени и деца.
— Като нищо ще го правя! — каза той. — Аз ще летя с прехващачите „въздух-въздух“ от противовъздушната отбрана!
Не казах нищо.
— Да, именно противовъздушната отбрана ми харесва…
Само го погледнах в тъмното.
— Ей, аз служа на страната си и ще правя всичко, което…
— Ти можеш да служиш на страната си по десет хиляди други начина — казах аз. — Кажи ми, защо си тук? Достатъчно ли си откровен пред себе си, за да го осъзнаеш поне?
Той се поколеба.
— Защото искам да летя.
— Ти умееше да летиш и преди да постъпиш във Военновъздушните сили. Ти можеше да летиш с „Чесна“ и „Пайпър Къб“.
— Те не са… достатъчно бързи.
— Не като на плакатите в наборната служба, нали? „Месните“ не са като самолетите във филмите.
— Не — отговори той след известно мълчание.
— Та защо всъщност си тук?
— Привлича ме съвършената им техника… — Той проверяваше себе си с цялата откровеност, на която се бе научил. — Има нещо в самолетите-изтребите-ли… ц тях има някакво великолепие, каквото няма в нищо друго.
— Кое им е великолепното?
— Това великолепие идва от… съвършенството на нещо. Да летиш с такъв самолет… — Той ласкаво потупа крилото на „Сейбъра“. — Ами, не трябва да се блъскам в калта, не съм вързан за някакви бюра, сгради или каквото и да било на земята. Мога да се нося по-бързо от звука, на повече от дванадесет хиляди метра височина — където на практика няма никакво друго живо същество. Нещо в мен знае, че ние не сме наземни създания, тоест — ние нямаме граници — и начинът да се доближа най-много до този истинен живот е като летя с един такъв самолет.