След „Многото светове“ моето подсъзнание си направи призрачно копие на книгата за в леглото и си я четеше всяка нощ, като току ме смушкваше, докато спях.
„Какво ли би било, ако можеше да намериш път към тези паралелни светове“, шепнеше ми то. „Какво ли, ако можеше да се срещнеш с онези Ричард и Лесли, които бяхте вие преди да направите най-тежките си грешки и умните си стъпки? Какво ли, ако можеше да ги предупредиш, да им благодариш, да им зададеш всякакви въпроси, които би се осмелил да попиташ? Какво ли биха могли да знаят те за живота, за младостта, зрялата възраст и смъртта, за кариери, любов и родна страна, за мира и войната, за отговорността, за избора и за последиците, за света, който смяташ за реален?“
„Махай се“, казвах му аз.
„Ти си въобразяваш, че не принадлежиш на този свят с неговите войни и разрушения, с омразата и насилието му, така ли? Защо тогава живееш тук?“
„Остави ме да спя“, казвах аз.
„Лека нощ“, отвръщаше то.
Но призракът-съзнание никога не спи и аз чувах насън да се прелистват страници.
Сега съм буден, а въпросите си остават. Дали нашият избор не променя всъщност света ни? Какво ли ако се окаже, че науката е права?
2
Прелетяхме над планините с цвят на стар спомен и започнахме да се спускаме откъм север с нашия хидроплан, боядисан в снежно-бяло и седмо-цвета на дъгата. Огромната бетонна вафла на града се надигаше пред нас от маранята — лятно нажежена пустиня в края на дълъг полет.
— Колко сме далеч, миличка? — попитах аз в интерфона.
Лесли включи системата за далечна навигация и на таблото светнаха цифри. — Тридесет и две мили северно — каза тя, — остават ни петнадесет минути полет. Да те свържа ли с подхода на Лос Анжелос?
— Благодаря — казах аз и се усмихнах. Колко сме се променили, откакто се открихме един друг! Тя, която някога изпитваше ужас от летене, сега сама бе пилот. Аз, който някога изпитвах ужас от брака, бях вече единадесет години съпруг и все още се чувствах щастлив като на първа среща.
— Добър ден, Лос Анжелос — казах аз в микрофона, — тук е Мартин Сийбърд Едно Четири Браво, снижавам от две хиляди и сто метра на хиляда и двеста, южно към Санта Моника. — Помежду си ние наричахме хидроплана Мърморко, но на въздушния контрол дадохме официалното му име.
Как ли се оказахме такива щастливци, помислих си аз, че да живеем такъв живот, за какъвто като деца само сме мечтали? След близо половин век предизвикателства от съдбата, опити-и-грешки, поуки, всеки от нас бе извоювал наградата след тежките времена да дойде това прекрасно настояще, надхвърлящо мечтите ни.
— Мартин Едно Четири Браво е под радарен контакт — се чу гласът в слушалките ни.
— Самолет там — каза Лесли, — и там.
— Дръж ги в полезрението си.
Погледнах я — актриса, станала партньор в приключенията: златистите коси, спуснали се около нежните извивки на лицето й, улавяха слънчевата светлина и сенките, морско-сините очи изцяло потънали в работата — да оглежда небето около нас. Какво прекрасно лице бе изваяло това съзнание!
— Мартин Едно Четири Браво — обади се въздушният контрол от Лос Анжелос, — поставете код четири шест четири пет.
Каква ли е била вероятността, че ще се открием с тази изключителна жена и че нашите пътища ще се срещнат и ще се слеят, както всъщност стана? Каква ли е била вероятността от непознати да станем душа-двойка?
Сега летяхме заедно към Спринг Хил за конференция на учени, изследващи пределите на творческата мисъл: наука и съзнание, война и мир, бъдещето на планетата.
— Това не беше ли за нас? — попита Лесли.
— Права си — отвърнах аз. — Кой номер ти казаха?
Тя се обърна към мен, очите й бяха изпълнени с радост.
— Не го ли запомни? — попита тя.
— Четири шест четири пет.
— Видя ли! — каза тя. — Какво щеше да правиш без мен?
И това бяха последните думи, които чух, преди светът напълно да се промени.
Радарният транспондер представлява черна кутия върху таблото с приборите на хидроплана и има прозорчета, които показват четирицифров код. Цифрите в тези прозорчета ни идентифицират от много мили разстояние в тъмната кабина: номер на самолета, курс, височина, скорост — всичко онова, което интересува ръководителя на въздушното движение в неговото радарно-зелено работно място.
Този следобед може би за десетхиляден път в практиката ми на пилот аз се пресегнах да сменя цифрите: 4 в първото прозорче, 6 — във второто, 4 — в третото и 5 в последното. Докато още гледах надолу, съсредоточавайки се над гази задача, внезапно се появи подозрително бръмчене, което започна от долно До и се извиси до ултразвук, тогава последва разтърсване, сякаш се бяхме натъкнали на въздушно течение и пращяща светкавица от кехлибарена светлина обля кабината. Лесли извика: