— Ще ме представиш ли? — каза Лесли. Сенките очертаваха една вълшебница в нощта.
Аз моментално се стегнах, доловил какво възнамерява да направи тя.
— Лейтенант Бах — казах аз, — запознай се с Лесли Париш. Твоята душа-чифт, твоята бъдеща жена, жената, която си търсил и която ще намериш в края на множество авантюри — в началото на най-хубавото.
— Здравей — каза тя.
— Аз… ъ-ъ… здравейте — запъна се той. — Какво каза … моята жена ли?
— Има една млада Лесли в този момент — каза тя, — която тъкмо започва кариерата си и се пита кой ли си ти, къде си, кога ли ще се срещнете…
Младежът беше направо зашеметен от вида й. Години наред той я бе сънувал, обичал, знаел бе, че тя го очаква някъде по света.
— Не мога да повярвам — каза той. — Вие от моето бъдеще ли сте?
— Едно от твоите бъдещета — каза тя.
— Но как можем да се срещнем, къде сте вие сега?
— Ние не можем да се срещнем, преди да си напуснал военните. А в други бъдещета ние изобщо никога не се срещаме.
— Но щом сме души-чифт, ние трябва да се срещнем! — каза той. — Душите-чифт са родени да прекарат живота си заедно!
Тя отстъпи назад от него, съвсем малка стъпка.
— А може би не.
Тя никога не бе изглеждала така прекрасна, както през тази нощ, помислих си аз. Колко ли силно желае той да полети през времето, за да я намери!
— Не мислех, че нещо би могло… каква сила може да държи разделени душите-чифт? — попита той.
Дали сега заговори моята съпруга или една алтернативна Лесли от нейното собствено различно време?
— Скъпи мой Ричард, — попита го тя, — в това бъдеще ли, в което ти бомбардираш Киев, а твоят руски приятел, пилотът, бомбардира Лос Анжелос? Студиото в „Туенти Сенчъри Фокс“, където ще работя аз, е на по-малко от километър от центъра на експлозията. Аз ще бъда мъртва секунда след като падне първата бомба.
Тя се обърна към мен, през очите й прелетя ужас — целта на живота ни бе унищожена. Има разни бъдещета — викаше това друго нейно аз… — душите-чифт не винаги се срещат!
Аз бързо отидох при нея, ръцете ми я обгърнаха и я притиснах в прегръдката си, докато премина ужасът й.
— Ние не можем да го променим — казах аз. Тя кимна, мъката й отмина и тя разбра преди мен.
— Ти си прав — каза тя тъжно и обърна лице към лейтенанта: — Това не е наш избор. Това е твой избор.
Най-доброто, което можехме да кажем, го казахме. Най-доброто, което бяхме научили, вече го знаеше и той.
Някъде в нашето същевременно бъдеще Лесли направи каквото й беше казала Пай. Моментът за заминаване бе дошъл и като затвори очи и си представи света от рисунката, тя натисна напред лоста за управление на Сийбърд.
Нощното небе и самолетите-изгребители във въздушната база се разтърсиха покрай нас, лейтенантът извика „Почакайте…!“
И отминаха назад.
Боже господи, помислих си аз. Жени, деца и мъже, влюбени и хлебари, актриси и музиканти, комедианти, доктори и библиотекари — лейтенантът щеше да ги избие всичките най-безпощадно, когато заповяда някой Президент. Кученца, птици, дървета, цветя и фонтани, книги, музеи и картини, той ще изгори и собствената си душа-чифт до смърт и нищо, което бихме му казали ние, няма да го спре. Той е аз, а не мога да го спра!
Лесли прочете мислите ми и ме хвана за ръка.
— Ричард, любими, чуй ме. Може би не сме могли да го спрем — каза тя. — Но може и да сме успели.
4
Лесли натисна лоста напред и Сийбърд се издигна в небето. На тридесетина метра над рисунката тя намали на крейсерска скорост и мина на хоризонтален полет.
Макар че летяхме в ясно небе над блеснали води, в кабината тегнеше тъмно и потискащо отчаяние, недоумението, че интелигентните човешки същества могат да бъдат въвлечени във война. Тази идея сякаш беше напълно нова за нас, досегашното мрачно примирение с гази възможност във всекидневния ни живот се разтърси от осъзнаването на безумието й.
— Пай — попитах аз накрая, — от всички места, на които бихме могли да кацнем върху тази рисунка, която води до безкрайността, защо избрахме точно това минало? Защо Лесли на пианото, а Ричард до изтребителя си?
— Не можете ли да отгатнете? — попита тя, като изгледа въпросително и двама ни.
Припомних си двете случки. Какво беше общото помежду им?
— Те и двамата бяха млади и отчаяни?
— Заради перспективата ли? — предположи Лесли. — И двамата бяха стигнали момент, когато се налага да си спомнят каква сила се съдържа в избора…