— Какво… какво правиш тук?
— Вижте сами — той посочи бинокулярния микроскоп, монтиран близо до кристала. Лесли погледна през него.
— О, господи! — възкликна тя.
— Какво има?
— Това … това не е кристал, Ричи. Това са идеи! Приличат на паяжина — така са свързани помежду си!
— Разкажи ми ги.
— Те не са в думи — каза тя. — Май трябва сам, според собствените си възможности, да ги облечеш в някакви думи.
— Какви думи би използвала? Опитай се да го предадеш с думи.
— О, погледни това! — възкликна тя захласнато.
— Разказвай, моля ти се — настоях аз.
— Добре, ще се опитам. Тя е за това… колко трудно е да направим правилния избор и колко важно е да следваме най-доброто, което сме научили… и че ние наистина знаем кое е най-доброто! — Тя се извини на Аткин: — Знам, че не го предавам много точно. Би ли ни прочел ти тази, сребристата част?
Аткин пак се усмихна.
— Ти се справяш чудесно — каза той, като надникна през другия окуляр. — Тук се казва: Една незначителна промяна днес води до драматично-раз-лична утре. Има големи награди за тези, които поемат стръмния, труден път, но тези награди са скрити зад годините. Човек прави избора си като нехаен слепей, а и светът около нас не ни дава никакви гаранции. И по-нататък, виждаш ли? Единственият човек да избегне взимането на решение, нещо, което ни плаши, е да напусне обществото и да стане отшелник, но и това е избор, който ни плаши. А това е свързано със следващото_: Характерът се утвърждава като следваме висшето си чувство за справедливост и вярваме в идеали, за които не сме сигурни^ че ще бъдат валидни за другите. Едно от предизвикателствата на нашето приключение на земята е да се издигнем над мъртвите системи — войни, религии, нации, разрушения — да откажем да бъдем част от тях и вместо това да даваме израз на най-висшето си аз, което познаваме и знаем какво трябва да прави._
— О, Ричи, чуй това — обади се Лесли, все така вгледана в кристала. — Никой не може да разреши проблемите на човек, чийто проблем е, че не иска да му се решат проблемите. Правилно ли го разбрах? — попита тя Аткин.
— Съвършено! — отговори той. Тя се вгледа пак в кристала, доволна, че е започнала да разбира.
— И все едно колко начетени или заслужили сме — ние никога няма да постигнем по-добър живот, докато не успеем да си го представим сами в себе си и си позволим да го следваме. Бог е свидетел колко вярно е това! — възкликна тя. — Ето как изглежда една идея, когато затвориш очи и мислиш за нея! — Тя се усмихна на Аткин, изпълнена с възхищение. — Всичко го има тук — всички връзки, всеки отговор на всеки въпрос, който можеш да си зададеш. И можеш да проследиш тези връзки по което разклонение пожелаеш. Великолепно!
— Благодаря — каза Аткин.
Обърнах се към нашата екскурзоводка.
— Тинк?
— Да?
— Излиза, че идеите идват от леярна, така ли? От завод за стомана!
— Те не могат да идват от въздуха, Ричард — каза тя сериозно, — не се правят като захарен памук! Човек поверява живота си на това, в което вярва. Идеите му трябва да бъдат неговите опори, те трябва да са в състояние да удържат тежестта на собствените му съмнения, както и бремето на стотиците и хиляди, дори десетки хиляди критици, циници и разрушители. Идеите, му трябва да устоят на стреса от всяка последица, до която самите те са довели!
Поклатих глава, като огледах необятното помещение със стотиците маси. Вярно бе, че най-добрите ни идеи идват при нас цялостни и завършени, но не бях подготвен да приема, че те идват от…
— Ужасно е чувството за провал, когато се откажем от това, в което сме вярвали — каза Тинк, — но още по-лошо е, когато идеите, с които сме живели, се окажат погрешни — Тя ме погледна, сви вежди и добави ясно и твърдо: — Разбира се, че идеите идват от леярна! Но не са от стомана. Стоманата не би устояла.
— Това е чудесно! — възкликна Лесли, отново погълната от кристала, вгледана като капитан на подводница в перископ. — Слушай това: Стоката е идея и изражение на избор. Огледай се около себе си: Всяко нещо. което виждаш и докосваш, някога е било невидима идея, докато някой не е направил избора да го извика на живот. Каква мисъл! Ние т можем да дадем пари на нуждаещите се алтернативни „нас“ от други измерения на пространство-времето, но можем да им дадем идеи, които те могат да превърнат в богатство, ако решат да направят такъв избор У т, ела да видиш!
Тя ми отстъпи мястото си до окуляра и се обърна към Аткин.