— От това място ли… — попитах аз, — идват всички идеи? Изобретенията? Отговорите?
— Не всички — каза Тинк. — Не и отговорите, до които стигате от собствения си опит. От тук идват само необичайните, които поразяват и изненадват, тези, на които се натъквате, когато се измъкнете от хипнозата на всекидневието. Нашата работа е само да отсяваме от безбройните възможности тези, които вие бихте обикнали.
— И идеите за разкази ли са от тук? — попитах аз. — Идеите за книги? От тук ли идва „Джонатан Чайката“?
— Разказът за чайката беше идеален за теб — сви вежди тя, — обаче ти беше начинаещ писател и не искаше да слушаш.
— Аз слушах, Тинк! Очите й блеснаха.
— Хич не ми говори, че си слушал! Ти искаше да пишеш, но само ако не трябваше да кажеш нещо твърде странно. Побърках се, докато привлека вниманието ти.
— Защо да си се побъркала?
— Наложи се да го постигна с екстрасенсов контакт — каза милата душа, припомняйки си своето огорчение, — а никак не обичам да прибягвам до това. Но ако не бях ти изкрещяла оглушително заглавието, ако не бях разгърнала разказа като филм под носа ти, горкичкият Джонатан щеше да бъде обречен!
— Ти не си ми крещяла.
— Да, но ми идеше да закрещя след всичко, през което трябваше да премина, за да се добера до теб.
Значи това, което чух тогава, е било гласа на Тинк! През онази тъмна нощ, толкова отдавна, аз чух — не като крясък, а възможно най-спокойно: Джонатан Ливингстън Чайката. Уплаших се почти до смърт като чух това име, понеже наоколо нямаше никой, който да го е произнесъл.
— Благодаря ти, че си повярвала в мен — казах аз.
— Няма нищо — каза по-меко тя. После ме погледна сериозно: — Идеите се носят навсякъде около теб, но толкова често не ги виждаш! Когато търсиш вдъхновение, ти всъщност търсиш идеи. Когато се молиш за напътствия, именно идеите ти посочват пътя. Но трябва да обръщаш внимание! И от теб зависи да впрегнеш идеите в действие!
— Да, мадам — казах аз.
— „Джонатан“ беше последната книга-идея, която си получил от мен по този начин. Надявам се, че си го забелязал!
— Няма нужда от повече фойерверки — казах аз. — Ние ти вярваме.
Тинк се озари от сияйна усмивка.
Аткин се подсмихна и се обърна към работната си маса.
— Всичко хубаво на вас двамата. — каза той. — До следващия път.
— Ще ви видим ли пак? — попита Лесли и мислено хвана лоста на хидроплана.
Директорката на леярната за идеи докосна ъгълчето на окото си.
— Разбира се. Но междувременно към всяка мисъл, която ви пращам, ще добавям бележчица от себе си. Запомнете — не се разсънвайте прекалено бързо. И ходете много на разходки, на плуване, взимайте често душ!
Помахахме с ръка за довиждане и помещението се разтопи, изчезна в познатия хаос. В следващия момент, без съмнение, вече се намирахме отново на Сийбърд, който се издигаше от водата. Лесли държеше ръчката за газта. За първи път, откакто бяхме започнали това странно приключение, ние отлитахме изпълнени с приятни чувства, вместо с горчивина.
— Каква радост, Пай! — възкликна Лесли. — Благодаря ти!
— Радвам се, че можах да ви направя щастливи, преди да си отида.
— Ти отиваш ли си? — попитах аз внезапно разтревожен.
— За малко — каза тя. — Вие вече знаете как да намирате тези аспекти от себе си, с които искате да се срещнете и тези места, на които можете да научите нещо. Лесли знае как да задвижва самолета, когато е време да си тръгвате, а и ти, Ричард, ще можеш, когато се научиш да се доверяваш на вътрешното си чувство. Вие повече нямате нужда от водач.
Тя се усмихна така, както инструктор по летене се усмихва на ученика си преди да го изпрати на първия му самостоятелен полет.
— Възможностите са безбройни. Оставете се на интуицията си да ви води към това, което е най-важно за вас, изследвайте заедно. Пак ще се видим.
Усмивка, лазерно-синя светкавица и Пай изчезна.
Не изглежда много приветливо без нея, а? — каза Лесли, като се взираше надолу в рисунката. — Не ти ли се струва по- мрачно?
Наистина. Искрящото преди море беше придобило недостъпен вид под нас. Дори цветът му се беше изменил. Меките пастелни и сребристо-златисти цветове бяха отстъпили на пурпурно и винено-червено, а пътечките сякаш бяха изрисувани с въглен.
Поместих се неспокойно:
— Жалко, че нямахме време да й зададем още някои въпроси, преди да си отиде.