— РИЧАРД!
Обърнах се да я погледна — тя беше зяпнала, очите й широко разтворени.
— Малка турбуленция, мила — казах аз, — някакво рязко възд…
И спрях на средата на думата, защото видях с очите си:
Лос Анжелос изчезна.
Нямаше го пред нас градът, разпрострял се по целия хоризонт, нямаше ги планините около него, нямаше го стокилометровото було на маранята.
Изчезнаха.
Небето внезапно бе станало с цвета на синчец, дълбоко, ведро и студено. Под нас не се виждаха магистрали, покриви на къщи и магазини, а безбрежно море, огледало на небето. Синьо като незабравки беше морето, явно не с океанска дълбочина, а плитководие, не повече от два метра; кобалтово-синьото пясъчно дъно бе покрито със сребърни и златисти извивки.
— Къде е Лос Анжелос? — попитах аз. — Ти виждаш ли го? … Кажи ми какво виждаш?
— Само вода! Ние сме над океана! — задъхано отговори тя. — Какво стана, Ричи?
— Не знам! — отговорих аз напълно объркан.
Прегледах индикаторите на таблото — всичко си беше както трябва: скоростта бе непроменена, курсът по жирокомпаса си беше 142 градуса. Магнитният компас обаче сега се въртеше лениво в кръг, без повече да го интересува север или юг.
Лесли изпробва превключвателите, натисна бушоните.
— Навигационните уреди не работят — каза тя със свито от страх гърло. — Има електрозахранване, но не показват…
Да, наистина. Нямаше навигационни показания, всички уреди показваха сигнала „Изключено“. На екрана на навигационната система светна надпис, който никога не бяхме виждали: „НУЛЕВО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ“.
Явно и нашите мозъци изключиха — бяхме се втренчили в таблото в пълно изумление.
— Забеляза ли нещо преди това… да се промени? — попитах я аз.
— Не — отговори тя. — Всъщност да! Появи се едно виене, ти чу ли го? После светкавица от жълта светлина, една… някаква разтърсваща вълна мина през всичко и отмина и сега всичко е, както го виждаш. Къде се намираме!
Опитах се да обобщя резултатите от проверката:
— Самолетът е наред, с изключение на навигационните системи и индикатора за местоположението. Обаче магнитният компас отказва — как може да откаже магнитният компас — единственият безотказен прибор в един самолет! Не зная къде се намираме!
— Да повикаме пак Лос Анжелос? — внезапно предложи тя.
— Чудесно! — натиснах бутона на микрофона. — Ало, Лос Анжелос, тук Мартин Едно Четири Браво.
Погледнах надолу в очакване на отговор. Пясъкът под водата сякаш беше гравиран на огромна гънеща се матрица, по която текат разклоняващи се ручеи от светлина — безброй ручейчета с техните притоци — и всички те бяха свързани и проблясваха на дълбочина един-два метра под повърхността на водата.
— Ало, Лос Анжелос — повиках отново, — тук е Мартин Амфибия Едно Четири Браво, как ме приемате?
Засилих звука и шумът в слушалките се увеличи. Явно радиото работеше, но отсреща никой не се обаждаше.
— Ало, викам всяка радиостанция, която хваща Мартин Сийбърд Едно Четири Браво, повикайте ни на тази честота.
Фонов шум. Нито дума.
— Нищо друго не ми хрумва — казах на Лесли.
Инстинктивно издигнах самолета нагоре, като се надявах, че с височината ще имам по-широк обхват на зрение и можеше да открия някакъв намек за света, който бяхме загубили.
След няколко минути установихме някои странни факти: колкото и високо да се издигахме, висотомерът не отчиташе промяна — въздухът не се разреждаше с височината. Когато, според мен, вече се намирахме на около 1 500 метра височина, уредът все така показваше, че сме на морското равнище.
Гледката също не се променяше — километър след километър калейдоскопични плитководия с фигури, които никога не се повтаряха, а хоризонтът във всички посоки оставаше един и същ. Никакъв остров. Нито слънце, нито облаци. Ни една лодка, ни едно живо същество.
Лесли почука по индикатора за горивото.
— Изглежда не изразходваме никакво гориво — каза тя. — Как е възможно?
— По-вероятно е поплавъкът да е заседнал. — Самолетът се движеше по-бързо или по-бавно като променях оборотите, обаче индикаторът за горивото бе застинал на ниво малко под половин резервоар. — Това е то — казах аз. — И индикаторът за горивото не работи. Сигурно ни остава за още два часа полет, но по-добре да го пазя за после.