Тогава водата изчезна, а заедно с нея изчезна и самолетът. Около нас неясно се виждаха върхове на покриви, редиците червени керемиди и палмови дървета, а право пред нас беше стената на сграда с големи прозорци.
— ВНИМАВАЙ!
В следващия миг ние се озовахме вътре в тази сграда, зашеметени, но невредими. Намирахме се в дълъг коридор. Притеглих Лесли и я прегърнах.
— Наред ли си? — попитахме се двамата едновременно, останали без дъх.
— Да! — отговорихме си ние. — Нито драскотина! А ти? Да!
Стъклото на прозореца в дъното на коридора не беше се счупило, нито пък в стената, през която бяхме влетяли, имаше дупка. Из сградата не се виждаше жива душа, не се чуваше ни звук.
— Какво по дяволите става?! — избухнах аз, вбесен, че нищо не разбирам.
— Ричи — каза тя тихо, разтворила широко очи от удивление, — това място ми изглежда познато. Ние сме били тук и по-рано!
Огледах се наоколо. Коридор с много врати, тухлено-червени пътеки, палми в саксии, а точно пред нас — вратата на асансьор. Прозорецът в дъното на коридора гледаше към огряни от слънцето керемидени покриви, отвъд тях — невисоки, позлатени хълмове, синьо пладне, потънало в мараня.
— Това трябва да е… изглежда като хотел. Но не си спомням никакъв хотел…
Разнесе се тихо прозвънване и над вратата на асансьора светна зелена стрелка.
Гледахме как вратите с грохот се отвориха. Вътре стояха двама души: строен, слаб мъж и красива жена, облечена с избеляла синя риза, яке тип моряшка куртка, джинси и маслинено-зелена барета.
Чух как жена ми до мен си пое дълбоко дъх, усетих как тялото й се напрегна. От асансьора излязоха мъжът и жената, които бяхме ние преди шестнадесет години — двамата такива, каквито бяхме в деня, когато се срещнахме за първи път.
Стояхме застинали от изумление, загубили ума и дума, със зяпнали уста. По-младата Лесли излезе от асансьора, без да погледне онзи Ричард, който бях аз някога, и после едва ли не тичешком забърза към стаята си.
Обаче неотложността на момента преодоля вцепенението ни. Не можехме да ги оставим да си отидат. — Лесли! Почакай! — извика моята Лесли. Младата жена спря и се обърна в очакване да види приятели, но явно не ни позна. Може би бяхме в сянка или пък само силуети, понеже прозорецът беше зад гърба ни.
— Лесли — каза жена ми, като тръгна към нея, — можеш ли да ни отделиш една минута?
По-младият Ричард през това време мина покрай нас и се запъти към стаята си. Това, че жената от асансьора бе срещнала приятели, не го засягаше.
А това, че ние не разбираме какво става, помислих си аз, не означава, че не трябва да поемем отговорността за ставащото. Имах чувство, че трябва да събираме люпило пиленца — тези двете се разбягаха в противоположни посоки, а ние двамата знаехме, че съдбата им е да бъдат докрая на живота си заедно.
Оставих Лесли да задържи някогашната себе си, а аз се запътих след младия мъж.
— Извинете, Ричард? — повиках го в гръб.
Той се обърна както от звука на гласа ми, така и от думите и ме погледна с любопитство. Помнех спортното яке, с което беше, някакво с бежов оттенък. Хастарът на подгъва все се разпаряше — десет пъти съм го шил, но безуспешно — коприната ли или каквото беше там все се разкъсваше от конеца.
— Нужно ли е да ти се представя? — попитах аз. Той ме погледна и от приятно-вежливи очите му станаха като чинии.
— Какво…!
— Виж — казах аз колкото спокойно можех, — и ние нищо не разбираме. Както си летяхме, внезапно ни сполетя това невъобразимо нещо и…
— Вие да не сте…?
Гласът му секна и той застина, втренчен в мен. Разбирах, че това е шок за него, но се почувствах някак странно засегнат. Знае ли се колко време имаме да бъдем заедно — минути или по-малко, час или по-малко, — а той така да го пропилява, отказвайки да повярва на това, което си е очевидно?
— Отговорът е „да“ — казах аз. — Аз съм мъжът, който ще бъдеш ти след някоя и друга година. Шокът му се превърна в подозрителност.
— Как ме наричаше майка ми на галено? — попита той, присвил очи.
Въздъхнах и му казах.
— Как се казваше кучето ми, което имах като малък и какви плодове ядеше?
— Е, хайде де, Ричард! — казах аз. — То не беше куче, а кучка и се казваше Лейди. Ядеше кайсии. Освен това ти имаше 15-сантиметров саморъчен телескоп с нащърбено огледало, върху което беше изпуснал едни клещи, като го поправяше, а тръбата беше изтеглена, вместо да е прибрана и освен това имаше една тайна дъска на оградата пред прозореца на спалнята ти, която беше поразкована и ти можеше да се измъкваш през нея, когато не искаше да използуваш портата на двора…