Тя се погледна на огледалото в коридора.
— Не съм подготвена да се срещам с някого — каза тя. — Изглеждам ужасно. — И тя поприглади кичурите дълга, руса коса, изплъзнали се изпод баретата й.
Погледнах жена ми и двамата не можахме да сдържим смеха си.
— Отлично! — казах аз. — Издържа и последната проверка. Защото случи ли се една Лесли Париш да се погледне в огледало и да каже, че изглежда добре, значи тя не е истинската Лесли Париш!
Поведох ги към вратата на Ричард и без да се замисля, почуках. Кокалчетата на пръстите ми, естествено, потънаха безшумно в дървото.
— Май по-добре ти да почукаш — казах аз на младата Лесли.
Тя почука в един весел лек ритъм, като показваше, че от нейното докосване произлиза не само звук, но и музика.
Вратата веднага се отвори — Ричард застана на прага, като държеше за върха на крилото еднометрова чайка от балсамово дърво.
— Здрасти, Ричард — казах аз, — искам да ти представя Лесли Париш — бъдещата ти съпруга. Лесли, това е Ричард Бах — бъдещият ти съпруг.
Той подпря чайката на стената, здрависа се официално с младата жена, а лицето му изразяваше любопитна смесица от желание и страх, докато я гледаше.
Тя му стисна най-тържествено ръката, а очите й продължиха да трепкат все така слисано.
— Щастлива съм да се запознаем — каза тя.
— А това, Ричард, е моята съпруга Лесли Париш-Бах.
— Здравейте — кимна той.
Един дълъг миг той поглеждаше ту едната Лесли, ту другата, ту мен, сякаш на вратата му беше дошла да го занася карнавално маскирана тайфа.
— Влизайте — проговори накрая той. — Стаята ми е такъв хаос…
Той не се шегуваше. И да беше разтребвал, не си личеше. Дървени птици, модули за дистанционно управление, батерии, късове балсамово дърво, рамки за прозорци и всичко миришеше на боя за модели на самолети.
На масичката за кафе беше сложил четири водни чаши, три пакетчета пуканки и кутия фъстъци. „Щом ръцете ни минават през стената, помислих си аз, едва ли ще имаме по-голям късмет с пуканките.“
— За ваше успокоение, мис Париш — започна той, — искам да ви кажа, че веднъж съм бил женен и никога повече не смятам да се женя. Не разбирам съвсем кои са тези хора, но ви уверявам, че нямам ни най-малко намерение да ви досаждам с каквото и да било…
— О, боже! — възкликна полугласно жена ми като погледна в тавана, — познатите антибрачни декларации.
— Уки, моля ти се — прошепнах аз. — Той е свястно момче, но просто се страхува. Нека не…
— Уки ли? — попита младата Лесли.
— Извинявайте — казах. — Това е прякор от един филм, който сме гледали отдавна… много далеч във времето от сега. — Почнах да осъзнавам, че разговорът, който ни предстои, никак няма да бъде лесен.
— Всяко нещо по реда си — обади се жена ми, опитвайки се да внесе ред в невероятното. — Ричард и аз не знаем как попаднахме тук, нямаме представа колко дълго ще останем, не знаем и къде отиваме.
Единственото, което познаваме, сте вие — познаваме вашето минало и бъдеще или поне следващите шестнадесет години от него.
— Вие двамата ще се влюбите — казах аз. — Вие вече сте влюбени, но просто още не знаете, че всеки от вас е човекът, който другият ще обича, ако вече се познавахте. А точно сега всеки от вас смята, че няма на света човек, който може да го разбере или да го обича. Но ето че е така, виждате го!
По-младата Лесли седна на пода, облегна се на леглото и сдържа една усмивка. Сви колене и облегна брадичка на тях.
— Можем ли да влияем някак на гази наша любов или тя е неотвратима съдба? — попита тя.
— Хубав въпрос — каза Лесли. — Нека да ви разкажем това, което си спомняме, това, което се случи с нас. — Тя замълча, смутена от това, което имаше да каже. — Тогава вие ще правите това, което прецените за правилно.
Каквото си спомняме ние, помислих аз. Аз си спомням това място, спомням си как видях Лесли в асансьора, но години след това още не се бяхме запознали. Обаче не си спомням никакви срещи тук с бъдещи Лесли, нито с бъдещи Ричарди, които да ми казват да си разтребя стаята.
Младият Ричард седна на стола пред писалището и погледна младата Лесли. Нейната красота беше просто мъчителна за него — той се стесняваше от красиви жени — но и през ум не му мина, че и тя се стесняваше не по-малко от него.
— Когато се срещнахме, на нас ни попречи собственият ни външен вид, попречиха ни останалите хора наоколо и така и не се опитахме да се запознаем — каза моята Лесли.