Шеги. Аз бях смъртно сериозната, вечно се борех, стремях се към нещо, нищо не можеше да ме спре. А той беше решил, че нашата бедност е непреодолима и е безсмислено да се бори, затова си бе избрал отдушника на комичното, вечно се смееше и правеше лудории и смешки, докато аз се държах свръхсериозно, дотам, че понякога ми се е искало да го удуша. И все пак той беше толкова чаровен, забавен и хубав, че се измъкваше от всичко. Всички го обичахме, особено аз.
— Как е мама? — попита ме той. Почувствах, че знае, но иска да го чуе от мен.
— Мама е добре — отговорих аз, — освен дето все така й липсваш. Аз най-сетне успях да приема, че си си отишъл… и то едва преди около десет години, можеш ли да повярваш? Но тя никога не можа. Никога.
Той въздъхна.
Въпреки че толкова дълго бях отказвала да повярвам в смъртта му, сега почти не можех да повярвам, че той е тук, пред мен. Колко прекрасно е да съм отново с него!
— Толкова много имам да ти разказвам, толкова неща да те питам!…
— Нали ти казах, че те очаква нещо чудесно — обади се Хай. Двамата с Рони обгърнаха с ръка раменете ми, аз ги прегърнах през кръста и тримата така навлязохме още по-навътре в светлината.
— Рони! Хай! — аз разтърсих глава, отново разчувствана. — Това е един от най-щастливите дни в живота ми!
Едва тогава съгледах какво се разкриваше пред мен.
— О-о!
Великолепна долина се простираше пред погледа ни, малък поток искреше между поляните и гората, обагрена в златното и пурпурното на есента. Отвъд нея се издигаше планина със заснежени върхове. В далечината беззвучно се спускаше водопад, висок около триста метра. Просто дъхът ми спря от тази красота — беше като първия път, когато…
— Това парка Йосемит ли е? — попитах аз.
— Помним, че го обичаше — кимна Хай, — затова решихме, че ще ти е приятно да поседнем тук и да поприказваме.
Стигнахме до малка горичка, обляна от слънце, и седнахме на килима от листа. Оглеждахме се един друг, изпълнени с най-чиста радост. Откъде да започна, запитах се аз, откъде ли да започна?
Една друга част от мен знаеше и зададе въпроса, който ме бе преследвал години наред.
— Рони, защо? Знам, че беше катастрофа, знам, че не си умрял умишлено. Но с течение на времето аз научих до каква степен ние контролираме живота си и не мога да се отърва от мисълта, че на някакво ниво ти си направил избора да си отидеш толкова рано.
Когато ми отговори, разбрах, че и той е обмислял това не по-малко от мен.
— Този избор беше жалък — отговори той бавно.
— Бях решил, че съм поел в живота от толкова лош старт, че никога не би могло да стане по-добре. Въпреки всичките ми занесии, аз бях нещастна душа, ти знаеше ли го?
Той се засмя с онази своя иронична усмивка, за да прикрие тъгата си.
— Подозирах това дълбоко в себе си — казах аз и отново изпитах онази сърцераздирателна мъка, — и точно това не можах никога да приема. Как можеше да се чувстваш нещастен, когато всички ние толкова много те обичахме?
— Аз самият не се харесвах толкова, колкото ви харесвах на вас — каза той, — и затова имах чувство, че не заслужавам обич или каквото и да било друго. Сега, като погледна назад, виждам, че животът е могъл да бъде много хубав, но тогава не можех да го видя. — Той се огледа. — Е, не че съм тръгнал един ден с решението да се самоубия, нали разбираш, но пък и не съм се старал особено да остана жив. Аз не се бях вкопчил в живота толкова силно като теб.
— Той поклати глава. — Жалък избор, наистина.
Никога не бях го виждала толкова сериозен. Колко странно и успокоително беше да го чуя да говори така, цялата ми мъка и смут от десетилетия се разнесоха само от няколкото думи, с които ми обясни причината.
Той ми се усмихна стеснително.
— Винаги следях какво става с теб — каза той. — В началото ми се струваше, че се каниш всеки момент да дойдеш при мен. После видях, че ти успя да го преодолееш, разбрах, че бих могъл и аз и ми се прииска… да, тежък живот беше този. Трябваше да го изживея по-иначе. Обаче научих много нещо. И винаги от тогава насам го използвам.
— Винаги си следял какво става с мен ли? — попитах аз. — И знаеш какво още се е случвало в живота ми? Знаеш ли за Ричард? — Развълнувах се при мисълта, че той знае за мъжа ми. Той кимна:
— Просто страхотно е. Щастлив съм заради теб!
Ричард!
Отново ме обзе паника. Как можех да си седя така тук и да си приказвам? Какво ми ставаше? Ричард ми бе казвал, че след смъртта хората минават през известен период на объркване, но моето беше немислимо!
— Той се тревожи за мен, разбираш ли? Той си мисли, че ме е загубил, че сме се загубили един друг. Не мога да остана повече, колкото и да ви обичам и двамата, не мога! Вие ще ме разберете, нали? Трябва да се върна при него…