— Лесли — каза Хай, — Ричард няма да може да те види.
— Защо да не може? — Какво ли ужасно нещо знаеше той, което аз не подозирах? Нима аз сега бях призрак на призрака? Дали не бях… — Да не искаш да кажеш… да не би да искаш да кажеш, че аз наистина съм умряла? Че не съм почти-мъртва, когато все още имам избора да се върна, а истински мъртва! Без никакъв избор повече?
Той кимна.
Аз просто се смразих, потресена.
— Но нали Рони е бил винаги с мен, той каза, че винаги е следял какво става с мен, бил е непрекъснато…
— Обаче ти не го виждаше, нали? — попита Хай. — Ти не знаеше, че той е край теб.
— Понякога в сънищата…
— Разбира се, че в сънищата — каза той, — обаче… Изпитах внезапно облекчение.
— Чудесно!
— Такъв брак ли искаш ти? — попита той. — Ричард да те вижда в съня си и да те забравя всяка сутрин? Вместо да се подготвяш за срещата ви и когато той дойде тук, да му предадеш всичко, което си научила, ти искаш да се носиш невидимо около него?
— Хай, въпреки всички разговори, които сме водили с него за умирането и преминаването през смъртта, за мисията ни заедно през всички животи, това, което знае той сега, е, че съм загинала в самолетна катастрофа и че това е краят ми! Той ще си помисли, че всичко, в което е вярвал, е погрешно!
Моят стар приятел ме гледаше невярващо. Защо не можеше да разбере?
— Хай, смисълът на живота ни беше да бъдем заедно, да даваме израз на любовта. Ние не бяхме свършили! Това е като да пишеш книга и да я захвърлиш насред думата, по средата на глава седемнадесета, когато цялата книга е двадесет и четири глави. Не може просто да я захвърлим и да се престорим, че това е краят. И да се публикува тази книга така — някакво непотребно нещо, което не завършва! — Не можех да приема това.
— И читателят, който иска да открие какво сме научили, иска да види как съзидателно сме използвали това, което сме научили, за да отговорим на предизвикателствата, които ни отправя животът, изведнъж трябва да спре насред книгата и да види там бележка на редактора: Тогава те катастрофират с хидроплана, тя загива и те никога не успяват да завършат това, което са започнали.
— Повечето хора не довършват живота си до края. Като мен, например — каза Хай.
— За твоя си прав! — избухнах аз. — Така че знаеш какво е. Но ние нямаме намерение да прекъснем нашата история по средата!
Той ми се усмихна — тази негова топла усмивка.
— Искаш вашата история да разкаже как след катастрофата Лесли се връща от смъртта и как те живеят щастливо още дълго след това, така ли?
— Е, това няма да са най-лошите редове, написани някога в някоя книга. — Всички се разсмяхме. — Естествено, аз се надявам, че книгата ще може да разкаже как ние сме го направили, какъв принцип сме използвали, така че и всеки друг да може да направи същото.
Казах това на шега, но внезапно ми хрумна, че то може да е поредното изпитание, поредното предизвикателство от рисунката на съдбата.
— Виж, Хай, Ричард се е оказвал прав за толкова много неща, които отначало са изглеждали безумни. Сигурно знаеш неговия космически закон за това, че когато си представиш нещо мислено, то става реалност. Нима космическият закон ненадейно се е променил, само защото сме катастрофиралри? Как е възможно да държа сега в мисълта си нещо толкова важно и то да не стане реалност?
Видях, че се предава. Усмихна се:
— Космическите закони не се променят. Пресегнах се и стиснах ръката му.
— Съвсем за малко бях помислила, че ще се опиташ да ме спреш.
— Никой на света не е толкова могъщ, че да възпре една Лесли Париш. Нима мислиш, че тук може да има такъв човек?
Станахме и Хай ме прегърна за довиждане.
— Много ми е любопитно — каза той, — дали ако не беше умряла ти, а Ричард, ти щеше да го оставиш да си отиде и да повярваш, че той ще се чувства добре през всичкото това време, което ще ти остава, докато свърши твоя живот?
— Нямаше. Аз щях да се застрелям.
— Все същата твърдоглавка — каза той.
— Знам, че изглежда безсмислено. Нищо няма смисъл, но трябва да се върна при него. Не мога да го изоставя, Хай. Аз го обичам!
— Знам. Тръгвай…
Обърнах се към Рони. Прегърнахме се продължително с прекрасния ми брат. Колко трудно беше да се отделим един от друг!
— Обичам ви — казах аз, като прехапах устни, за да възпра сълзите си. — Обичам ви и двамата. И винаги ще ви обичам. И ще бъдем отново заедно, нали?