— Боже мой, Ричард, това е ужасяващо!
— Рисунката е метафоричен свят, а метафорите действат, не виждаш ли? За да станем част от което и да било време, за да го възприемем на сериозно, ние трябва да се потопим в него. Спомни си какво каза Пай за това летене над рисунката, без да участваме? А за спускането на лага? Тя всъщност ни каза как да се върнем у дома! Мърморко е този лаг!
— Не мога да го направя! — каза тя. — Не мога!
— Бавен полет, срещу вятъра — продължих аз, — намаляваме до тридесет километра в час. Това ще е по-скоро като слизане от самолета, а не като катастрофа… — Направих последен завой, насочих и се приготвих за кацане.
Тя проследи погледа ми.
— Какво гледаш?
— Знакът изчезна… Не искам да изпусна от поглед мястото, където беше той.
— Изчезна ли? — Тя надникна през мен към празното място долу. — Добре — съгласи се тя. — Щом ти ще скочиш и аз ще скоча. Но скочим ли, няма връщане назад!
Усетих в гърлото си възел и преглътнах, без да отклонявам очи от мястото, където трябваше да се докоснем до водата.
— Трябва да развържем коланите, да отворим вратата, да застанем на стъпалото и да скочим. Ще можеш ли да го направиш?
— Може би вече да развържем коланите и да отворим вратата? — каза тя.
Разкопчахме коланите и след секунда чух рева на вятъра, когато тя отвори вратата. Гърлото ми отново пресъхна.
Тя се наведе към мен и ме целуна по бузата.
— Колесник прибран, клапи спуснати — каза тя.
— Готова съм, ако и ти си готов.
Напрегнати като стрели, гледахме как водата приближава към нас. — Готови! — казах аз.
— Когато се докоснем, отваряме вратата и скачаме — повтори тя.
— Точно така!
— Да не забравиш! — каза тя и стисна здраво дръжката на вратата.
— Да не забравиш и ти — казах аз, — както и да изглежда!
Корпусът на летящата лодка докосна водата. Затворих очи, за да не ме подведе привидността.
ВРАТА.
Усетих как Лесли отвори едновременно с мен и вятърът изрева срещу нас.
СКОК!
Хвърлих се от борда и в този миг отворих очи. Бяхме скочили от самоле гд не във водата, а в празния въздух и се премятахме заедно без парашути право надолу към Лос Анжелос.
— ЛЕСЛИ!
Тя беше със затворени очи и не ме чуваше през рева на вятъра.
Лъжи, казах си аз, виждам лъжи. Отново затворих очи и в този момент тупнахме като на купчина възглавници. Отворих очи и видях, че и двамата сме в кабината на Мърморко, беззвучен взрив от златна светлина ни озари и угасна. Този път бяхме на пилотските места и мъркахме безметежно в небето като котка на килим.
— Ричи, успяхме — извика тя и метна ръце на раменете ми, пищейки от възторг. — Успяхме! Ти си гений!
— Повярваш ли в нещо и то ще стане — казах скромно аз, макар да не бях много уверен. Но щом тя настояваше, че е гениално, ще трябва да се съглася с нея.
— Всъщност все едно — каза тя радостно. — Важното е, че се върнахме!
Летяхме на 142 градуса, магнитният компас стабилно показваше юго-изток, навигационните прибори тихо бръмчаха, по таблото светеха оранжеви цифри. Задните седалки бяха празни. Единствената рисунка под нас сега бяха улиците и покривите, единствената вода — синьото блещукане на плувните басейни в дворовете на къщите.
Тя посочи два самолета в далечината.
— Самолет там… и там — каза тя.
— Виждам ги.
Двамата погледнахме едновременно към радиото.
— Да опитаме ли…?
Тя кимна и за всеки случай стисна палци.
— Добър ден, Лос Анжелос — казах аз в микрофона. — Тук е Сийбърд Едно Четири Браво. Виждате ли ни на вашия радар?
— Потвърждавам. Едно Четири Браво е на радара, край вас минава самолет на един часа, отдалечение две мили, летящ на север, височината не се знае.
Ръководителят на полета не попита къде сме били, с нищо не намекна, че бяхме изчезнали от екрана му за четвърт година, не чу ликуващите ни възклицания и викове ура в кабината на Мърморко.
Лесли докосна коляното ми.
— Кажи ми какво видя, първия път, когато…
— Небе, синьо като незабравки, плитководен океан над рисунката от плетеници. Пай, Жан-Пол, Иван и Татяна, Линда и Крие…
— Добре — каза тя и поклати глава. — Значи не е било сън. Значи наистина се е случило.
Спускахме се над летище Санта Моника плахо като завръщането на Скрудж, радостен от Коледата в този свой живот.
— Ами ако всичко това е истина! — попита Лесли. — Какво ли, ако всеки човек по света е аспект от нас, а ние самите сме по някой аспект от всекиго? Представяш ли си как би променило това начина ни на живот?