— Електронните нации не са експеримент далеч в бъдещето, който може да е сполучлив или не — каза той. — Те вече са започнали съществуването си, те вече действат в този момент около нас, невидими мрежи между хора, които споделят еднакви ценности и идеи. Благодаря, Хари Аткин, че толкова добре ми отворихте път! Гражданите на тези нации може да са американци или испанци, японци или латвийци, но това, което свързва в едно невидимите им държави, е по-силно от границите на всякаква география… Сутринта летеше покрай нас, слънчеви лъчи, които се отразяват от диамант, изумруд и рубин, усилвайки блясъка си след всяка извивка и промяна. Колко самотни се бяхме чувствали ние с нашите странни мисли и каква славна радост е да си бъдеш у дома с това семейство от непознати!
— Благословено да е нейното сърце — каза Лесли.
— Колко би харесало това на Тинк, ако можеше да го узнае.
— Тя го знае, естествено — прошепнах аз. — Откъде мислиш, че е дошла идеята за Спринг Хил?
— Не беше ли казала тя, че е нашата идея-фея, друго ниво на нас самите?
Докоснах ръката на Лесли.
— А къде свършваме ние и къде започват хората в тази зала? — попитах я аз.
Аз самият не знаех. Къде започва и свършва съзнанието и духът, къде започва съвестта и къде завършва, къде са границите на интелигентността, любознателността и любовта?
Колко пъти сме изпитвали желание да имаме повече тела! Просто няколко тела повече, за да можем едновременно да тръгваме и да оставаме. Да можехме да си живеем спокойно сред природата, да наблюдаваме безметежно изгрева на слънцето, да опитомяваме дивата природа, да отглеждаме растения и да живеем близо до земята, а в същото време да можехме да бъдем градски чеда, да се блъскаме и да ни блъскат в навалицата, да гледаме филми и да ги правим, да ходим на лекции и да изнасяме лекции. Липсват ни достатъчно тела, за да се срещаме с хора във всеки час и в същото време да си оставаме сами двамата, да строим едновременно мостове и отшелнически килии, да научим всички езици, да усвоим всякакви умения, да научим, практикуваме и предаваме всичко, което бихме искали да знаем и правим, да работим, докато капнем и да не правим нищичко.
— … откриваме, че гражданите на тези нации проявяват много по-силна лоялност едни към други, отколкото към своите географски страни. И то без никога да са се срещали лично или дори да очакват да се срещнат, но те стигат до тази взаимна обич чрез качеството на своята мисъл, на характера си…
— Тези хора сме всъщност ние, но в други тела! — прошепна Лесли. — Те винаги са искали да пилотират хидроплани, а ние го правим вместо тях. Ние винаги сме искали да разговаряме за делфини, да изследваме електронни нации, а те го правят вместо нас! Хора, които обичат едни и същи неща, не са непознати, дори ако никога не са се срещали!
БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП- БИП-БИП…
— … които ценят едни и същи неща, не са непознати — каза младият мъж, като се отдръпваше от микрофона, — дори ако никога не са се срещали!
Ние се спогледахме и се присъединихме към ръкоплясканията, после започна да говори следващата ораторка, като явно бе разчела изказването си по часовник.
— Както най-малките частици материя са чиста енергия — каза тя, — така най-малките частици енергия могат да бъдат чиста мисъл. Ние направихме серия от експерименти, които позволяват да се допусне, че светът около нас може твърде буквално да е построение на нашата мисъл. Ние открихме подобие на частица, която нарекохме мислон…
Страниците на бележниците ни се изпълваха една след друга, а всеки път чуруликането на таймъра предизвикваше едновременен взрив от разочарование и нови очаквания. Толкова неща имаше да се кажат, толкова неща да се научат! Как бе възможно тъй много изумителни идеи да се стекат на едно място!
Дали пък всички в тази зала не сме един единствен човек? — запитах се аз.
Усетих, че Лесли ме гледа и вдигнах очи към нея.
— Ние имаме какво да им кажем — пошепна тя.
— Ще можем ли да живеем със себе си, ако не го споделим?
Усмихнах й се.
— Скъпият ми скептик.
— … и от разнообразието идва това забележително единство — казваше ораторката. — Толкова пъти сме забелязвали, че нещата, които откриваме, са съвсем същите като това, което сме си представяли…
Докато тя говореше, аз станах и отидох до централната дъска, взех тебешира и изписах с печатни букви в края на списъка заглавието на това, което щяхме да кажем в нашите петнадесет минути:
ЕДНО.
После оставих тебешира, върнах се да седна до жена ми и взех ръката й. Денят едва започваше.