Докато тази дребна измяна се извършвала в самото сърце на цитаделата на стария комендант, сред външните му врагове назрявала да избухне истинска открита война. Обстоятелството, че в предполагаемия разбойник е била открита торба със злато и скъпоценности, било докладвано в Гранада с много преувеличения. Въпросът за териториалната сфера на влияние бил веднага повдигнат от неговия заклет враг — управителя. Той твърдял, че затворникът е бил заловен извън пределите на Алхамбра, намиращи се под неговата власт. Затова предявявал претенции към тялото му и цялата spolia opima5 заедно с него. От своя страна свещеникът информирал Великия инквизитор за кръстовете, броениците и другите реликви, които съдържала торбата; пленникът веднага бил обвинен в скверни деяния, плячката — изисквана за църквата, а тялото му — за следващото auto da fe6. Враждата ставала все по-остра. Комендантът побеснял и се заклел, че по-скоро ще обеси пленника си като шпионин, заловен в пределите на Алхамбра, отколкото да им го предаде.
Управителят заплашил, че ще изпрати едно отделение войници, за да прехвърлят затворника от Алените кули в града. Великият инквизитор също без колебание щял да изпрати от своите хора. Късно вечерта комендантът бил уведомен за техните планове. „Нека дойдат — казал той, — ще разберат, че съм ги изпреварил. Трябва да е голям ранобудник онзи, който иска да изненада един стар’ войник.“ Съответно веднага издал заповед на зазоряване пленникът да бъде преместен в главния затвор зад стените на крепостта. „И виж какво, дете мое — казал той на смирената прислужница, — почукай на вратата ми и ме събуди преди първи петли, за да мога лично да се заема с тази работа.“
Зората се пукнала, петлите кукуригали, но никой не потропал на вратата на коменданта. Слънцето се издигнало високо над планината и вече светело в прозореца му, когато утринните му сънища били прекъснати от стария ефрейтор, върху чието каменно лице се четял ужас.
— Няма го! Избягал е! — извикал задъхано ефрейторът.
— Кой го няма? Кой е избягал?
— Войникът… разбойникът… самият дявол, ако ме питате. Килията му е празна, но вратата е заключена. Никой не знае как е успял да се измъкне.
— Кой го е виждал последен?
— Вашата прислужница. Тя му занесе вечерята.
— Повикайте я веднага.
Тук възникнала нова бъркотия. Стаята на смирената девица също била празна и леглото й недокоснато. Нямало съмнение, че и тя е избягала с пленника, тъй като през последните няколко дни я били забелязали непрекъснато да разговаря с него.
Това откритие ранило коменданта право в сърцето, но още не бил успял да го преглътне и ново нещастие се стоварило отгоре му. Влизайки в кабинета си, заварил касата отворена, кожената кесия на войника — изчезнала, а покрай нея и две добре натъпкани торбички с дублони7.
Но как и в коя посока били потеглили бегълците? Един стар селянин, чиято колиба била до пътя, водещ към Сиерата8, съобщил, че точно преди зазоряване чул тропот от копитата на силен жребец, който заглъхнал в посока на планината. Погледнал през прозореца и в последния миг успял да зърне конника, пред когото седяла жена.
— Претърсете конюшните! — извикал Едноръкия комендант.
Претърсили ги. Всички коне били на местата си, с изключение на арабския жребец. На негово място за яслата била завързана една здрава тояга, а на нея висяла следната бележка: „Подарък на Едноръкия комендант от един стар боец“.