Момичето е на туристическа обиколка, а момчето на военен кораб. Срещат се на Азорските острови. Много трогателно. За последен път са се видели още като деца, а междувременно всеки е постигнал мечтата си. Схващате ли вече идеята? Сладникаво до втръсване. И го бяха направили много добре. Кадрите от Пунта Делгада и азорските пейзажи изглеждаха чудесно. След четири минути калпав диалог дойде моментът, когато той я погледна и по младото му лице изгря светлината на истинска, зряла любов.
Тя плахо каза:
— Е…
По-нататък репликата му, както я бях написал — а аз си знам най-добре! — гласеше:
— Розалинд, значи наистина си ти, нали? О, боя се… — Хваща я за раменете. — … боя се, че не може да бъде истина. Толкова пъти виждах някоя като теб, ала винаги бърках… Розалинд, Розалинд, ангел-пазител, смисъл на живота ми, любима… любима…
Следва ръкопашна схватка.
Е, всичко си беше точно така, включително схватката. Но след това дойде големият удар. Той откъсна устни от нейните, зарови лице в косата й и проговори съвсем ясно:
— Що не си…
И въпросното „…“ бе най-съвършено изреченият нецензурен израз, който някога съм чувал.
Не мога да ви опиша какво стана после. Вероятно съм откачил. Във всеки случай пръснах телевизор за двеста и двайсет долара по всички стаи на апартамента си. Опомних се в тръбната железница, устремен с пълна скорост към тристаетажния небостъргач на „Асошиейтед Телевижън“. Никога не съм виждал някой от тия вагони, задвижвани със сгъстен въздух, да се движи толкова бавно, но може просто така да ми се е сторило. Ако зависеше от мен, скоро горе щеше да има един мъртъв литературен редактор.
И с кого, мислите, се сблъсках на двеста двайсет и деветия етаж? Лично с дъртия Бербело. Парфюмерийният крал гледаше на кръв. През мъглата в мозъка си почнах да осъзнавам, че на Гриф лошо му се пише. И бях готов да дам скромния си принос.
Бербело ме видя в същия миг и сякаш разбра какво мисля.
— Ела — рязко каза той, после хукнахме покрай асистентки и секретарки и нахлухме в кабинета на Гриф.
Гриф скочи на крака и опита да демонстрира достойнство, но без особен успех. Прескочих стъкленото бюро и тъй яко стиснах реверите на модното му сако, че той изцвърча.
На Бербело май му хареса.
— Не го убивай, Хамилтън — каза след малко той. — И аз искам.
Пуснах редактора. Той задъхан се свлече на пода. Беше съвсем като уплашено хлапе. Стана ми смешно.
Оставихме го да си поеме дъх. Той събра сили да се изправи, седна зад бюрото и посегна към цяла редица бутони. Бербело измъкна квазиметален нож и замахна свирепо над пухкавата ръка. Тя се отдръпна.
— Мога ли да запитам — изпъхтя Гриф — каква е причината за тази непредизвикана грубост?
Бербело ми намигна.
— Може ли?
— Може да ни каже какви са тия маймунски истории — казах аз.
Гриф се изкашля мъчително.
— По видеофона казах и на двама ви… ъ-ъ-ъ… господа, че доколкото знам, няма нищо нередно в нашата интерпретация на пиесата ви, господин Хамилтън, както и в рекламната част на предаването, господин Бербело. След вашите възражения аз се погрижил лично да изгледам втората част от емисията. Всичко беше наред. И тъй като става дума за първото цветно рекламно предаване, то бе записано. Ако не сте доволни от моите уверения, заповядайте лично да видите записа още сега.
Какво друго да искаме? Едновременно ни хрумна, че Гриф не дрънка празни приказки; че казва истината както я знае и вероятно ни мисли за смахнати. Взех да се питам дали не е прав.
— Гриф — каза Бербело, — ти чу ли онзи диалог към края, когато хлапаците стояха до вълнолома?
Гриф кимна.
— Припомни си го добре — продължи Бербело. — Какво рече момчето на момичето, като завря муцуна в косата й?
— Обичам те — скромно каза Гриф и се изчерви. — На два пъти.
Двамата с Бербело се спогледахме.
— Да видим записа — рекох аз.
Е, видяхме го и то в личната прожекционна зала на Гриф. Дано никога повече не преживея подобен час. Ако не бе фактът, че Бербело гледаше същото и изпитваше същото, щях веднага да хукна при психиатър. Защото онази програма се развиваше пред нас, лепнеща от захарин. Моят сценарий вървеше чудесно; рекламите на Бербело бяха както трябва. В онази реклама, от която тръгна всичко, мъжът и жената във фоайето водеха следния диалог:
— Как ви се стори пиесата, господин Робинсън?