Влязохме в асансьора и се смъкнахме три етажа по-долу.
— Не знам дали си чувал, но аз съм телевизионен маниак — съобщи домакинът. — Тук е моята лаборатория. Лаская се с мисълта, че по-добра няма никъде.
Не се и съмнявах. Никога през живота си не бях виждал такова чудо. Наполовина музей, наполовина работилница. Вътре имаше автентични реликви от всеки етап на телевизията през вековете — от първоначалния древен модел със сканиращ диск до последните обемни приемници с атомно захранване. В ъгъла стърчеше изключително сложна апаратура, в която разпознах цветен предавател.
— Хубаво нещо, нали? — запита Бербело. — Да ти кажа, разработи ми го едно от момчетата, дето взимат стипендията „Бербело“.
Не бях чувал за такава стипендия. Почнах да изпитвам истинско уважение към този изумителен човек.
— И как работи? — попитах аз.
— Хамилтън — сопна се той, — работа ни чака. Ако трябва да обяснявам, ще отиде цялата нощ. Но общата идея е, че предавателят излъчва в различни фази. Приемникът отново ги слива по определен начин. Възниква неправилна вибрация — вибрация в самите електромагнитни вълни и получаваме съвършено нов тип вълна, която все пак се приема със стандартен телевизор.
— Ясно — излъгах аз. — И какво смяташ да правиш?
— Смятам да излъча предаване оттук до имението си на север. Дотам има осемстотин мили, би трябвало да е достатъчно. Сигналите ще се приемат там и автоматично ще дойдат обратно по кабел. — Той посочи един стандартен приемник. — Ако има разлика между излъченото и приетото, може би ще открием къде е бедата.
— Ами федералните служби? — запитах аз. — Да речем… смешно звучи, но да речем, че излязат същите пиперливи приказки, както в моята „Раковина“?
Бербело изсумтя.
— Нямай грижа. Предаването ще е с насочен лъч. Никой друг телевизор не може да го приеме.
Какъв човек! За всичко бе помислил.
— Добре — рекох аз. — Да започваме.
Бербело дръпна два шалтера и седнахме срещу предавателя. Лумнаха прожектори и с помощта на безброй бутони Бербело намести камерите малко над приемника, тъй че да гледаме и да се виждаме, без да въртим глави. После кимна и аз се пресегнах да включа телевизора.
Бербело погледна часовника си.
— Ако всичко върви както трябва, имаме някъде между десет и трийсет минути до първите смущения.
Гласът му имаше леко метално звучене. Разбрах, че идва от телевизора.
Приемникът загря и образите се проясниха. Обзе ме странно чувство. Видях как двамата с Бербело седим един до друг — все едно пред огледало, само че образите не бяха обърнати. Лепнах разперена длан пред носа си и моят образ ми върна комплимента.
— По-кротко, мой човек — каза Бербело. — Ако получим същите смущения, твоят образ ще направи нещо подобно.
И той се изкиска.
— Адски си прав — рече приемникът.
Двамата с Бербело се спогледахме, после зяпнахме екрана. Лицето на Бербело изглеждаше същото, но моето се хилеше най-лукаво. Бербело спокойно погледна часовника.
— Осем минути и четирийсет и шест секунди — каза той. — Всеки път все по-бързо. Ако продължава така, скоро ще почва едновременно с началото на предаването.
— Не преди за започнете излъчване по график — отвърна образът му.
Той явно съвсем се бе разграничил от Бербело. Гледах го и немеех.
Бербело стоеше до мен със застинала физиономия.
— Видя ли? — прошепна той. — Трябва малко, за да се опомни. Дотогава е мое копие.
— И какво означава това? — изпъшках аз.
— Не питай — рече кралят на парфюмите.
Седяхме и гледахме. Мили Боже, точно същото правеха и нашите образи. Гледаха нас!
Бербело реши да опита с пряк въпрос.
— Кои сте вие? — запита той.
— На какви ти приличаме? — отвърна моят образ и двамата се разкискаха гръмогласно.
Образът на Бербело смушка моя в ребрата.
— Май ги стреснахме, а, братче?
— Стига глупости! — повиши глас Бербело.
Удивително, но веселието замря.
— Добре де — жално рече моят образ. — Нищо не сме казали. Не се ядосвай. Дай да се позабавляваме. Лично на мен ми е весело.
— Ама те са като хлапета! — възкликнах аз.
— Мисля, че си прав — каза Бербело.
— Слушайте — обърнах се аз към образите, които чакаха нетърпеливо. — Преди да се веселим, искам да кажете кои сте, как идвате през приемника и как успяхте да съсипете три програми.
— Да не сме сторили нещо лошо? — невинно запита моят образ. Другият взе да се кикоти.
— Весели нехранимайковци, а? — подхвърли Бербело. После запита образите: — Е, ще отговаряте ли, или да изключвам предавателя?
Двамата нададоха трескав вой: