Всичко се случи с такава бясна скорост. Някак си се бях надявал, че процесът на съзряването ми и преходът към статуса на възрастен ще бъдат дълги, питателени и с постепенно натрупване на познания, а то… Цялата тази работа приключи в рамките на онези две години. Понякога имам чувството, че всички изживявания и всички хора, с които съм се сблъсквал впоследствие, са просто някакви бледи сенки, със съвсем незначителен отпечатък върху живота ми. Някои хора така и не успяват да се откъснат от незабравимите си изживявания през шейсетте години, или по време на войната, или вечерта, когато тяхната група е подгрявала „Д-р Фийлгууд“ в клуба „Хоуп енд Анкър“… Не успяват да превъзможнат спомените си и прекарват остатъка от живота си в сянката на миналото. Аз всъщност така и никога не успях да превъзмогна раздялата си с Чарли. Защото именно тогава се случиха всички онези най-важни неща — нещата, които ме определиха като личност.
Някои от любимите ми песни: „Единствено любовта може да нарани сърцето“ на Нил Уънг; „Нощес сънувах, че някой ме обича“ на „Смитс“; „Обади ми се“ на Арета Франклин; „Не ми се говори за това“ не помня на кого. И още: „Любовта боли“, и „Когато любовта свърши“, и „Нима може да се излекува разбито сърце“, и „Скоростта на звука на самотата“, и „Тя си тръгна“, и „Просто не знам какво да правя със себе си“, и…
Всички тези песни ги слушах средно по веднъж седмично (триста пъти през първия месец, оттогава насетне, само от време на време), откак навърших шестнайсет или осемнайсет, или двайсет и една. Нима е възможно всичко това да не ти остави все някакъв белег? Как да не се превърнеш в човек, готов да се разпадне на парченца, когато нещата с първата му любов не потръгнат? Кое беше първо — музиката или нещастието? Защото бях нещастен ли слушах музика? Или бях нещастен, защото слушах музика? Дали всичките тези записи не те превръщат в един меланхоличен човек?
Хората се притесняват от това, че децата си играят с оръжия и че тийнейджърите гледат видеофилми с насилие. Страхуваме се, че ще бъдат покварени от някаква форма на култура, проповядваща насилие. Но никой не се притеснява от факта, че хлапетата слушат хиляди — буквално хиляди — песни за разбити сърца и за отхвърляне, и за болка, и за нещастие, и за загуба. Най-нещастните хора сред моите познати — най-нещастни в любовта имам предвид — са тези, които най-много харесват и най-много слушат попмузика. Не знам дали попмузиката е причината да са нещастни, но знам, че те слушат тъжни песни много по-дълго време, отколкото продължават дните им на нещастни изживявания.
Както и да е. Да продължим нататък. Ето как не се планира кариера: а) скъсваш с гаджето си; б) зарязваш колежа; в) започваш работа в музикален магазин; г) оставаш в музикални магазини до края на живота си. Гледаш онези снимки с жителите на Помпей и си мислиш: шантава работа — решаваш да хвърлиш едни зарове след следобедния чай и така си и оставаш; именно така, със зарове в ръка, ще те запомнят хората през следващите няколко хиляди години. Ами, ако това е първата игра на зарове в живота ти? Ами, ако единствената причина да играеш на зарове е била тази, че приятелят ти Август те е помолил да му правиш компания? Ами, ако само минути преди играта на зарове си завършил великолепна поема или нещо такова? Нима няма да те е яд, че оставаш в историята като играч на зарове? Понякога гледам моя магазин — (Да не си мислиш, че през последните четиринайсет години съм седял със скръстени ръце и само съм зяпал как никне тревата? Преди десетина години взех пари назаем и открих свой собствен музикален магазин!) — с неговите редовни съботни посетители и съвсем точно знам как се чувстват онези жители на Помпей, ако изобщо могат да чувстват нещо (но пък в техния случай това, че не могат, е един вид смисъл на съществуванието им). Заклещен съм в тази си роля, завинаги замръзнал в ролята си на управител на музикален магазин само и само, защото за период от няколко къси седмици през 1979-а леко се бях побъркал. Предполагам, че можеше да бъде и по-зле. Можеше да попадна в някое поделение на армейски доброволци или в най-близката кланица. Но все едно, чувствам се така, сякаш в миг на ядрен катаклизъм съм направил отвратителна гримаса и сега ми се налага да прекарам остатъка от живота си със същата физиономия.