— Може ли да се прибера вкъщи, за да пообмисля въпроса, а след това да ти се обадя? След около седмица или нещо такова?
— Виж, ако не се сещаш за нищо, няма значение. Аз ще напиша нещо. Да речем от сорта на „Любимите ми пет парчета от стария клуб «Гручо»“ или нещо такова.
Тя щяла да напише нещо! Щеше да ме лиши от единствената ми възможност да изготвя списък за издаване във вестник! Нямаше да стане това!
— А, сигурен съм, че ще измисля нещо.
„Ъ хорс уит ноу нейм“. „Бип, бип“. „Ма Бейкър“. „Май бумеранг уонт гоу бек“. Внезапно акълът ми започна да бълва ужасни парчета и започнах да се побърквам.
— Добре, напиши „Син сити“. — Трябваше да има поне още една хубава песен в цялата история на попмузиката.
— „Бейби, летс плей хауз“!
— Това пък на кой е?
— На Елвис Пресли.
— Ааа. Да разбира се.
— И… — Арета, мисли за Арета! — „Мисли“ на Арета. На Франклин.
— Скучно, но щеше да свърши работа! Три вече ги имах. Оставаха още две. Хайде де, Роб.
— „Луи, Луи“ на „Кингсмен“. „Литъл ред корвет“ на Принц.
— Много добре. Супер.
— Това ли беше?
— Ами, няма да е лошо да си поговорим малко, ако имаш време.
— Разбира се. Но това ли е всичко с класацията?
— Това са петте. Искаш нещо да променяш ли?
— Казах ли „Стир ит ъп“ на Боб Марли?
— Не.
— По-добре да го има.
— Какво искаш да махнеш?
— Принц.
— Никакъв проблем.
— И искам „Ейнджъл“ вместо „Мисли“.
— Ясно. — Погледна часовника си. — Преди да се връщам, ще ти задам няколко въпроса. Защо наново се захвана с това?
— Всъщност идеята беше на една приятелка. — Приятелка. Направо достойно за съжаление. — Тя го организира, без да ми казва, нещо като подарък за рождения ми ден. Мисля, че ще е добре да включим и Джейс Браун. „Папас гот а бренд ню бег“. Вместо Елвис.
Внимателно я наблюдавах как правеше необходимите поправки.
— Добра приятелка.
— Така е.
— Как се казва?
— Ъъъ… Лора.
— Фамилия?
— Просто… Лидън.
— А девиза: „Денсмузика за стари хора“. Това твое ли с?
— На Лора.
— Какво значи?
— Виж, извинявай, но бих искал „Фемили ъф еър“ на „Слай енд дъ фемили стоун“ да бъде включено на мястото на „Син сити“.
Отново направи поправка.
— „Денсмузика за стари Хора“?
— Ами, нали знаеш. Много хора не са прекалено стари, за да ходят по клубове, но са прекалено стари за асидджаз и гаражна музика и ембиент и такива работи. Искат да чуят малко Мотаун и класически фънк и стакс и малко от новите неща, всичко накуп, а няма къде.
— Ясно. Ами мисля, че това ми е достатъчно. — Допи си портокаловия сок. — Мерси. Чакам с нетърпение да дойде петък. Преди обожавах музиката, която пускаше.
— Ще ти запиша касетка, ако искаш.
— Ще го направиш ли? Наистина? Мога да си имам вкъщи собствен клуб „Гручо“.
— Никакъв проблем. Обичам да записвам касети.
Знаех, че щях да я направя по всяка вероятност още довечера, а също така и знаех, че като махнех найлона на касетата и натисна паузата, щях да го усетя като предателство.
— Не мога да повярвам — казва Лора, когато й разправих за Каролин. — Как можа?
— Какво?
— Откак те познавам, все ми казваш, че най-доброто парче за всички времена е „Летс гет ит он“ на Марвин Гай, а сега го няма дори в челната ти петица.
— Ега си! Лелеее! Не може да бъде! Знаех си, че…
— И какво стана с Ал Грийн? А с „Клеш“? А с Чък Бери? А с онзи, за който се карахме веднъж? Соломон нещо си?
Мамка му!
Обадих се на Каролин на следващата сутрин. Нямаше я. Оставих й съобщение. Не ми се обади. Пак й позвъних. Оставих й още едно съобщение. Започна да става малко неудобно, но просто нямаше начин „Летс гет ит он“ да я няма в челната петица. При третия си опит успях да се свържа с нея и звучеше все едно някак й беше неудобно, но същевременно и малко виновна, а когато разбра, че звънях само за да променя списъка, се поуспокои.
— Добре, това са сигурните челни пет. Номер едно — „Летс гет ит он“ на Марвин Гай. Номер две — „Дъ Хауз Джак билт“ на Арета Франклин. Номер три — „Бек ин дъ ЮЕсЕй“
на Чък Бери. Номер четири — „Уайт мен ин дъ Хамърсмит Пале“. И последното не за подценяване, парче, ха ха, „Соу тайърд ъф биинг ълоун“ на Ал Грийн.
— Нали разбираш, че повече на мога да го променям. Това е.