Веднъж видях в някакъв комедиен сериал — май беше „Мъжът в семейството“ или нещо такова — сценка, която ме накара да се пукна от смях. Та в този ужасно потискащ майтап, някакъв пич извежда на вечеря едно, ама наистина много дебело маце, при това очилато, напива го солидно, а после, когато го изпраща с колата до дома му, се впуска в атака. „Не съм такова момиче!“, изпищява възмутено мацето. Пичът го зяпва слисано: „Но… но това е абсурдно!“. Когато бях на шестнайсет, този лаф ме разсмя до сълзи, после го забравих. Сетих се отново за него едва, когато Сара ми заяви, че си е намерила друг. „Но… но това е абсурдно!“, щеше ми се да изплача. Не, не искам да кажа, че Сара беше непривлекателна — напротив, всичко си й беше на място, пък и онзи явно си беше паднал по нея. Просто смятам, че това, тя да си намери друг, някак противоречи на цялостния дух на нашата негласна уговорка. Единственото наистина общо нещо между нас (ако трябва да бъда искрен, общото ни възхищение от „Дива“ се изпари само след няколко месеца) бе, че и двамата сме били зарязани от предишните си гаджета, така че по принцип бяхме против зарязването — бяхме заклети и отявлени „незарезвачи“. Е, питам аз, как тогава стана така, че пак се оказах зарязан?
Разсъждавах нереалистично, разбира се. Винаги съществува риск да загубиш гаджето си, щом то си заслужава времето, което си му отделил. (Освен ако не си дотолкова параноичен, че да си избереш някое „незагубимо“ гадже, което изобщо не е привлекателно за когото и да било друг.) Щом ще се хващаш на хорото, то трябва да приемеш и мисълта, че съществува вероятност работата да не потръгне и че е възможно да се появи някой Марко или в случая със Сара — Том, който да ти пресече пътя и да те нарани. Но навремето не възприемах нещата по този начин. Забелязвах само факта, че макар да съм смъкнал летвата по-надолу, работата ми пак не се уреди и това стана причина да изживея огромно страдание и да изпадна в мрачно самосъжаление.
А после се запознах с теб, Лора. И заживяхме заедно, а ето че сега и ти ме напускаш. Но знаеш ли, постъпката ти всъщност не е нищо ново за мен. Ако искаш да си пробиеш път в класацията на челната петорка, ще трябва да положиш доста повече усилия. Вече не съм толкова уязвим, колкото бях, когато Алисън или Чарли ме зарязаха. Ти не преобърна живота ми наопаки така, както го направи Джеки. Нито ме накара да се чувствам лош и гузен по начина, по който успя Пени (а няма как да ме унижиш така, както го направи онзи нагъл тъпанар Крис Томсън). А сега съм и по-издържлив от времето, когато Сара ме напусна. Просто вече знам — въпреки мрачната потиснатост и смазващата неувереност, които се надигат като мътен прилив от дъното на душата ми всеки път, когато някое гадже ме зареже — че ти в никакъв случай не си моят последен и най-добър шанс за интимна връзка. Та, това е, Лора. Опита се да ме съсипеш. Но не успя. Е, всичко най-…
Сега…
Едно
Лора си тръгва рано сутринта в понеделник, с чанта и найлонова торбичка в ръка. Наистина е отрезвяващо да видиш колко малко неща отнася със себе си жената, която обожава вещите си, чайниците, книгите, плакатите и гравюрите, както и малката скулптора, която си беше донесла от Индия. Поглеждам чантата и си мисля „Боже, я колко много не иска да живее с мен.“
При входната врата се прегръщаме за кратко, а тя дори се и разплаква мъничко.
— Всъщност дори не знам какво точно правя — казва.
— Е, аз пък виждам какво правиш — отговарям, което е и опит за майтап, но е и съвсем сериозно. — Не е нужно точно сега да си тръгваш. Можеш да останеш докогато искаш.