— Мерси. Но трудното вече мина. Така че мога и да…
— Ами, остани поне тая нощ тогава.
Но тя само прави гримаса и посяга към дръжката на вратата.
Доста нескопосано излизане. И двете й ръце са заети, ама тя пак се опитва да си отвори сама вратата, не успява, естествено, затова аз й я отварям, но пък така й препречвам пътя и ми се налага да изляза на стълбищната площадка, а тя трябва да подпре вратата, защото нямам ключ в себе си, след което аз пък трябва да се промуша някак покрай нея, за да се върна в штартамента, преди вратата да се хлопне. И това беше краят.
Със съжаление трябва да споделя, че в този момент ме обзе едно страхотно чувство, наполовина освободеност, наполовина нервна възбуда, което се надигна някъде откъм петите и ме заля целия, като гигантска вълна. И преди съм го изпитвал и вече много добре знам, че то всъщност не означава кой знае какво — колкото и да е странно, изобщо не означава например, че през следващите няколко седмици ще блея от щастие. Но също така знам, че трябва да се възползвам от появата му и да му се наслаждавам, докато все още го има.
Ето как празнувам завръщането си в Царството на Самотните сърца: сядам във фотьойла (този, който ще си остане тук, при мен) и започвам да скубя власинки от пълнежа на тапицерията по страничните облегалки за ръцете, запалвам цигара, въпреки че още е рано и не ми се пуши, но го правя, защото вече съм свободен да пуша в апартамента по което и да е време, без да ми се налага да водя яростни войни за това мое изконно право. Чудя се дали вече познавам следващата жена, с която ще спя, или е някоя все още непозната за мен. Чудя се как ли изглежда и дали ще го правим тук или у тях и какво й е жилището. Решавам да поръчам да ми изрисуват логото на „Чес рекърдс“ върху стената в хола. (Знам един магазин в Камдън, където ги имат всичките — на „Чес“, „Стакс“, „Мотаун“, „Тройян“… — направени с шаблон върху тухлената облицовка до входа. Изглежда направо супер. Може би ще успея да открия пича, който им ги е нарисувал, за да ми ги направи в умален вариант на стената вкъщи.) Чувствам се спокоен. Чувствам се добре. Решавам да отида на работа.
Магазинът ми се казва „Шампионат винил“. Продавам пънк, блус, соул и ритъм енд блус, малко ска, малко инди, малко поп от шейсетте — всичко необходимо за душата на сериозния колекционер на плочи, както сочи надписът на витрината, изписан със старовремски букви. Намира се на глуха уличка в Холоуей, в закътано ъгълче, така че едва-едва привлича погледа на някой от минаващите покрай него непосветени зяпачи. Не ти и трябва да го знаеш, освен ако не живееш наоколо, но пък тия, дето живеят наоколо, май не си падат чак толкоз страхотно много по моите „Литъл фингърс“ на „Стиф“ (бяла обложка, на преференциална цена двайсет и пет лири — през 1986-а я купих за седемнайсет) или по моето моноиздание на „Блонд он блонд“.
Оправям си тотото, благодарение на: 1) маниаците, които всяка събота полагат извънредното усилие да се дигнат и да дойдат да купуват именно оттук — млади мъже, винаги млади мъже, с цайси тип Джон Ленън и кожени якета, награбили вечните квадратни мукавени куфарчета за носене на плочи; и 2) поръчките по пощата — моите реклами са постоянно на гърба па кориците на лъскавите роксписания и получавам купища писма от млади мъже, винаги млади мъже, от Манчестър и Глазгоу, и Отава… Млади мъже, които изглежда прекарват голяма част от времето си в търсене на случайни останки от вече унищожените тиражи на сингълите на „Смитс“ и от отдавна изчерпаните тиражи на албумите на Франк Запа с веревен надпис „Оригинал. Не е преиздаван“. Отчайващи побърканяци.
Закъснявам за работа и когато най-сетне пристигам, Дик вече ме чака, облегнал се е на вратата и чете книга. Трийсет и една годишен, дълга черна мазна коса, фланелка на „Соник Ют“, черно кожено яке, което се сили да заблуди света, че е старо почти колкото него, макар да е купено едва преди година, уокмен със смехотворно огромни слушалки, закриващи не само ушите, но и половината лице на Дик. Книгата е евтино издание на биографията на Лу Рийд. Куфарчето за плочи до краката му — което настина беше старо почти колкото и светът — е рекламен продукт на една американска независима звукозаписна компания, напоследък отново излязла на мода със страшна сила. Дик бе положил страхотни усилия, за да се докопа до него, и ставаше върло неспокоен, когато някой от нас го доближеше. Използва го да влачи аудиокасети насам-натам. Слушал е почти всичко, което имаме в магазина, и предпочита да си мъкне нови неща за слушане по време на работа — касети от приятели, пиратски записи, с които се сдобива по пощата, — отколкото да си губи времето да чуе за втори път каквото и да било. („Идваш ли с нас да хапнем в кръчмата, Дик?“, питаме го Бари и аз средно два пъти седмично по обяд.