Той си поглежда скръбно купчинката касети и въздиша: „Ще ми се, ама трябва да изслушам тез тук.“)
— Добр’утро, Ричърд.
Нервно си отмества гигантските слушалки, като междувременно едната се заклещва някъде около ухото му, а другата му скрива напълно окото.
— А, здрасти, Роб.
— Извинявай, че закъснях.
— Няма проблем.
— Как изкара уикенда?
Отключвам вратата, докато той се върти насам-натам, за да си събере партакешите.
— Ами хубаво, аха, дори много. Намерих си първия албум на „Ликуорайс Камфитс“ долу, на Камдън. Нали го знайш, „Дъ тестъмънт ъф Ют“. У нас не са го издавали. Можеш да го намериш само като внос от Япония.
— Супер.
И представа си нямам за какво ми говори.
— Ще ти го драсна на касетка.
— Мерси.
— Щото нали каза, че вторият ти харесал. „Поп, гърлс, етцетера.“ Ония с Хати Джакис на обложката. Впрочем, ти обложката не си я виждал. Имаш само презаписа, дето ти го направих.
Сигурно ми е презаписал албума на „Ликуорайс Камфитс“ и сигурно съм му казал, че ми харесва. Апартаментът ми е задръстен от касетки, които Дик ми е записвал, като повечето от тях никога не съм прослушвал нито веднъж.
— Ами ти? Как изкара? Добре ли? Или не чак толкоз?
Не мога да си представя що за разговор бихме провели, ако разкажа на Дик как е минал уикендът ми. Най-вероятно ще се разпадне на градивните си частици, ако му кажа, че с Лора сме скъсали. Хич не го бива по тия работи. Даже съм сигурен, че ако му кажа каквото и да било, малко от малко с по-личен характер — да речем, че имам майка и баща или че като малък съм ходил на училище — той ще се изчерви до уши, ще започне да заеква притеснено и ще ме попита дали съм слушал новия албум на „Лемънхедс“.
— Горе-долу. И добре, и зле.
Той кимва. Явно съм нацелил правилния отговор.
Магазинът мирише на застоял цигарен дим, влага и пластмасови обложки. Тесен е, овехтял, мръсен и претъпкан, донякъде, защото такъв си го харесвам — точно така трябва да изглеждат истинските музикални магазини, само феновете на Фил Колинс си падат по онези, които са толкова лъскави, чистички, подредени и дезинфекцирани като образцовите тузарски вили от списание „Хабитат“ — пък и защото ме мързи да го позачистя или да го постегна.
Покрай двете странични на входа стени има високи дървени рафтове, чиито подразделения на няколко нива са претъпкани с албуми, като и във витрината има два по-малки, а над тях са окачени остъклени полици за компактдискове и аудиокасети и май това е то цялото място. Общо-взето, магазинът си ни с достатъчно просторен, стига да няма клиенти — следователно, през повечето дни от седмицата си е просто достатъчно просторен. Складовото помещение отзад изглежда по-голямо от самия магазин, но само защото ние всъщност нямаме никаква складирана стока, освен няколко купчини плочи, вече толкова употребявани и издраскани, че изобщо не си струва трудът да им се слагат цени, така че складът ни служи най-вече за киснене в свободното време. Честно казано, вече направо ми се драйфа от тази дупка. Има дни, когато ме е страх, че окончателно ще изперкам, ще смъкна плаката на Елвис Костело, дето виси в рамка от тавана, ще запокитя на улицата рафта „Кънтри Музика (Мъже) А-К“, ще се хвана да бачкам в някой от мега-магазините на „Върджин“ и никога повече няма да стъпя тук.
Дик пуска плоча, някаква психоделична музика от източното крайбрежие на Щатите, и ни прави кафе, пък аз се заемам да прегледам пощата. После пием кафето; после той се опитва да вмести някакви плочи в и без това претъпканите деления по рафтове, а пък аз опаковам някои от поръчките за изпращане по пощата; после хвърлям едно око на кръстословицата в „Гардиън“, а пък той се зачита в някакво вносно американско роксписание; после той хвърля едно око на кръстословицата в „Гардиън“, а пък аз се зачитам във вносното американско списание и не щеш ли, вече ми е дошъл редът да правя кафе.
Някъде към единайсет и половина, в магазина с препъване се намъква един ирландски пияндур на име Джони. Навестява ни около три пъти седмично и посещенията му вече са се превърнали в нещо толкова рутинно и така добре отработено до най-малки подробности, че нито той, нито аз желаем каквито и да било промени. В заобикалящия ни толкова враждебен и непредвидим свят, ние разчитаме един на друг да си осигуряваме взаимно нещо стабилно и предвидимо.
— Разкарай се Джони — му казвам аз.
— К’во бе, мангизите ми да не са заразни, а? — отвръща той.
— Ти нямаш мангизи. Пък и ние нямаме нищо, което да поискаш да си купиш.
Това е знак за Джони да запее ентусиазирано „Всичко от всичко“ („Ол кайндс ъф евритинг“), което пък е знак за мен да се измъкна иззад касата и да го поведа към вратата, което пък е знак за Джони да се хвърли към някой от рафтовете, което пък е знак за мен да отворя с една ръка вратата, а с другата да го дръпна от рафтовете и да го избутам навън. Стъпките ги отработихме преди около две години, така че понастоящем ги правим от раз и в пълен синхрон.
Джони е единственият ни клиент преди обяд. Това нашето не е работа за болезнено амбициозни.