Измуфтих една цигара от Марк Годфри и седнах самотно върху въртележката.
— Курва — изсъска братът на Алисън, Дейвид, и аз благодарно му се усмихнах.
И това бе всичко. Къде сбърках? Първа вечер — парк, цигара, натискане. Втора вечер — същото. Трета вечер — същото. Четвъртата вечер — зарязан. Е, да. Може би е трябвало да се усетя овреме. Може би съм си го търсил. След втората еднообразна вечер е трябвало да си дам сметка, че не правим нищо по-различно от предишната и че съм оставил нещата така да загният, че тя да си потърси някои друг, по-отворен. Но пък тя би могла да се опита да ми каже! Да ми отпусне още ден-два да оправя нещата!
Връзката ми с Алисън продължи шест часа (двучасовата дупка между края на часовете в училище и началото на новините по телевизията — докогато всички трябваше да сме се прибрали по домовете си — умножено по три). Едва ли би могло да се каже, че това време ми е било достатъчно, за да свикна с присъствието й до такава степен, та да не знам какво да правя сам, без нея. Всъщност вече дори не си спомням нищо по-конкретно за Алисън. Дали беше с дълга черна коса? Възможно е. Нисичка? Определено по-ниска от мен. С дръпнати, почти ориенталски очи и матова кожа? Може да е изглеждала точно така, но също така е възможно да си спомням и някоя друга. Това всъщност няма никакво значение.
Ако правех списък на гаджетата, заради които съм страдал най-много, а не просто на първите пет по хронологиченред, то без колебание бих поставил Алисън на челното второ място. Ще ми се да можех да кажа, че с течение на времето нещата са се променили; че взаимоотношенията ми с гаджетата са станали по-изтънчени; че те вече са били по-малко жестоки към мен; че съм станал по-дебелокож, с по-изострени реакции, с по-развити инстинкти. Но истината е, че във всичко, което ми се случваше от тогава насетне, винаги имаше по нещичко от онази четвърта вечер с Алисън, а всичките ми следващи любовни истории май бяха като някаква изкривена версия на това мое първо романтично изживяване. Разбира се, впоследствие никога повече не ми се е налагало да изминавам същия дълъг път като онзи до въртележката, нито пък ушите ми са горели от точно такова яростно унижение, както тогава, и никога друг път не е трябвало да броя така съсредоточено празните пакети от презервативи, за да избегна подигравателните погледи и потока от сълзи… Не по същия начин, не точно така, не и толкова унизително. Просто съм се чувствал по същия начин. Понякога.
2. Пени Хардуик (1973)
Пени Хардуик беше добро и мило момиче и днес вече съм изцяло „за“ добрите и мили момичета, макар навремето да не бях чак толкова убеден в тяхната стойност. Тя имаше добра майка и добър баща; мила къща с градина, и мило дърво в нея, и езерце с мили декоративни рибки; имаше и прическа на добро и мило момиче (беше руса и носеше косата си подстригана до под ушите, някак чисто, спретнато и прилично, като на ученичка капитан на момичешкия спортен отбор); имаше добри, засмени очи и мила по-малка сестра, която ми отваряше с учтива усмивка вратата и не се мотаеше в краката ни, когато не искахме да е наоколо. Пени беше добре възпитана — майка ми я обожаваше — и винаги изкарваше добри оценки. Накратко, беше добро и мило момиче, а записите, които слушаше, бяха само на петимата й любими изпълнители — Карли Саймън, Карол Кинг, Джеймс Тейлър, Кат Стивънс и Елтън Джон. Хората я харесваха. Тя всъщност беше толкова мило и добро момиче, че изобщо не ми даваше да сложа ръка върху сутиена й, камо ли пък да бръкна в него, така че скъсах с нея, макар естествено да не й казах защо. Пени плачеше, а аз я мразех, защото сълзите й ме караха да се чувствам лош.