Ако навремето някой ме беше попитал защо съм толкова адски обсебен от желанието да сграбча част от гръдния кош на Пени Хардуик, надали щях да знам какво да отговоря. И ако някой беше попитал Пени защо е толкова адски обсебена от стремежа да ме спре, уверен съм, че и тя също щеше да започне да заеква неуверено. Какво толкова исках да получа? Та нали в края на краищата не очаквах нищо по-съществено от нея. И защо тя тогава не искаше да й бъдат стимулирани ерогенните зони? И представа си нямам. Единственото, което знам е, че ако иска, човек би могъл да открие отговорите на какви ли не сложни психологически въпроси, скрити дълбоко в раздираното от бойни стълкновения междуцарствие от появата на първото полово окосмяване до първия използван презерватив.
Така или иначе, в действителност може би аз не съм искал чак толкова да пъхна ръка в сутиена на Пени, колкото съм си въобразявал, че искам. По-вероятно е някои от връстниците ми да са искали да го направя дори повече от мен самия. След неколкомесечни боричкания с Пени по канапета из целия град, цялата работа просто ми писна. Признах на приятел (крайно неразумна постъпка, както осъзнах впоследствие), че не стигам доникъде с Пени, а приятелят ми казал на други приятели и така станах обект на доста жесток и обиден присмех. Направих един последен опит с Пени — в моята стая, докато родителите ми бяха отишли в дома на културата да гледат някаква постановка на местната любителска театрална трупа. Приложих физическа сила — достатъчна, за да отврати и да ужаси някоя вече пораснала жена — но пак не стигнах доникъде, след което изпратих Пени до тях, като през целия път и дума не обелихме.
При следващата ни среща се държах сдържано и хладно с нея, а когато, преди да се разделим, тя понечи да ме целуне, аз се отдръпнах рязко. „Какъв е смисълът? — попитах я студено. — Това никога доникъде не води.“ А когато на другата вечер тя ме попита дали искам да се виждаме и занапред, аз извърнах поглед и замълчах навъсено. Бяхме ходили три месеца, което на нашата възраст беше равнозначно на почти стабилна връзка. (Дори родителите ни вече се бяха срещали. И се бяха харесали.) Тогава Пени се разплака, а аз я възненавидях, защото сълзите й ме караха да се чувствам гузно, което пък ме подтикна да скъсам с нея.
Започнах да излизам с Ким, за която със сигурност знаех, че вече е била подложена на инвазия и затова предполагах (съвършено правилно, както се оказа впоследствие) нямаше да има нищо против да допусне повторно нахлуване в съкровените й територии. Пени започна да излиза с Крис Томсън от моя клас — момче, което бе имало повече гаджета от всички нас, взети заедно. Бях нагазил в непознати води, а и тя също. Една сутрин, може би три седмици след последното ми спречкване с Пени, Томсън нахлу в класната ни стая:
— Ей, Флеминг, запек такъв. Познай коя ръбих снощи?
Досетих се и всичко започна да се върти пред очите ми.
— За три месеца ти дори до цица не се докопа, а аз я шибах още първата седмица! — триумфално завърши той.
Повярвах му. Всички знаехме, че той винаги получава това, което иска, без значение от кого. Бях унижен, смазан и надигран. Чувствах се глупав, незначителен и доста, доста по-малък от този противен, едър, нагъл и хаплив тъпанар. Не би трябвало да ме засяга чак толкова. Що се отнася до долната част на тялото, Томсън нямаше конкуренция в категорията си, пък и в нашия VIII „Б“ клас имаше предостатъчно дребни избалъчени шматки, които дори не бяха и прегръщали момиче. На тях дори моето положение, колкото и невзрачно да беше, вероятно им е изглеждало безкрайно изискано и достойно за завиждане. Така че акциите ми определено не бяха паднали чак толкова. И все пак, не можех да разбера какво точно е станало. На какво се дължеше тази рязка промяна в Пени? Как така Пени изведнъж се беше превърнала от момиче, отблъскващо категорично всякакви по-активни набези, в момиче, готово да прави всичко, що има да се прави? Може би беше по-добре да не се замислям прекалено много над този въпрос. Не исках да съжалявам никой друг, освен себе си.
Сигурен съм, че с Пени всичко е наред, както знам, че и от мен излезе все пак що-годе свестен човек, а подозирам, че дори Крис Томсън не е станал най-големият злодей на света. Или поне ми е трудно да си представя как нахлува на работното си място — банката, застрахователния институт или автомобилната изложбена зала — тръсва дипломатическото си куфарче на бюрото и като се хили подигравателно, оповестява на колегите си, че е „ръбил“ съпругата на някой от тях. (Макар че хич не ми е трудно да си го представя как ръби съпруги. Дори още навремето изглеждаше като съпругоръбач.) Но все пак е добре онези жени, които не одобряват мъжете — а наистина има предостатъчно мъже, които не заслужават одобрение — да си спомнят от къде сме тръгнали и колко дълъг път ни се е наложило да изминем.