Имането на родители е много по-лесно, когато си имаш и гадже. Не знам защо беше така, но така си беше. Майка ми и баща ми повече ме харесваха, когато си имах гадже, и изглеждаха така, сякаш се чувстват по-удобно. Като че Лора беше човешки микрофон, нещо, в което говорехме, за да можем да се чуем.
— Гледате ли сериала „Инспектор Море“? — попита Лора изневиделица.
— Не — каза баща ми — Това са повторения, нали? Имаме ги на видеокасети, още от първия път, когато ги даваха. — Защото, знаеш, това е типично за баща ми, не му стига да каже, че по принцип не гледа повторения, защото винаги трябва да е първа писта, ами трябва да добавя ненужни и лъжливи окраски.
— Когато го даваха за първи път, вие още нямахте видео — отбелязвам напълно логично. Баща ми се направи на разсеян.
— За к’во го каза тогава? — настоявам аз.
А той намигва на Лора, все едно я беше светнал на някаква особено непроницаема семейна шега. Тя му отвръща с усмивка. Ама чакай сега малко, на кого всъщност е това семейство: мое или нейно?
— Човек може да си ги купи от магазина — казва баща ми.
— Наготово.
— Това го знам, но вие изобщо ги нямате, нали?
Баща ми пак се прави, че не ме е чул и ако на този етап бяхме само тримата, по семейному, щеше да стане страхотен скандал. Щях да му кажа, че е луд и/или лъжец. Майка ми щеше да ми каже да не правя от мухата слон и прочие, а аз щях да я ожаля гласно, задето по цял ден й се налага да слуша подобни простотии, и щяхме да продължим с пълната програма.
Но сега с Лора… Не бих стигнал чак дотам, та да кажа, че тя наистина и искрено харесва родителите ми, но знам мнението й, че родителите по принцип са нещо хубаво и следователно малките им простотии и идиотии са достойни за обич, а не за излагане на показ и за присмех. Отнасяше се към малките им лъжи, фукни и безсмислени заключения, като да бяха гигантски вълни, над които с умение и радост сърфираше.
— Но са страшно скъпи, тези, готовите, нали? — казва сега.
— Преди години купих на Роб едно-две неща на видеокасети по случай рождения му ден и общо бяха цели двайсет и пет лири!
Те това вече беше направо нагло и пълно безсрамие! Тя изобщо не смяташе, че двайсет и пет лири са много пари, но пък знаеше, че те ги смятаха за много пари, а майка ми, както и се очакваше, нададе изпълнен с ужас двайсет и пет лиров писък. И оттам насетне продължихме да говорим за цените на разните нещата — шоколади, домакинството, всъщност всичко, за което успяхме да се сетим — и така наглите лъжи на баща ми бяха забравени.
А докато миехме чиниите, горе-долу същото се получи и с майка ми.
— Радвам се, че си се върнала, за да се оправяш с него — отбеляза тя. — Един господ знае какво би се случило с апартамента, ако трябваше сам да се грижи за себе си.
Това наистина ме ядоса: а) защото й бях казал да не споменава за това, че Лора известно време я нямаше, б) защото не казваш на жена, особено не и на Лора, че един от основните й таланти и предназначения в живота й е да се грижи за мен, и в) от нас двамата аз бях по-прибраният и апартаментът всъщност изглеждаше по-чист, докато нея я нямаше.
— Не знаех, че тайно си идвала да изследваш състоянието на кухнята ни, мамо.
— Благодаря ти за доверието, но няма нужда да идвам. Знам те какъв си.
— Знаела си ме какъв съм, когато бях на осемнайсет. Кофти късмет, но сега вече не ме знаеш какъв съм.
Откъде пък се появи това „кофти късмет“ — детинско, сприхаво, подигравателно. А, всъщност, знаех откъде се беше появило. Беше се появило направо от 1973-а.
— Той е много по-разтребен от мен — сериозно и простичко казва Лора. Бях чувал това изречение вече десетина пъти в абсолютно същия контекст, откак за първи път бях принуден да доведа Лора тук.
— А, той всъщност е добро момче, просто трябва да се стегне.
— Ще се стегне. — И двете ми хвърлиха любовен поглед.
И да, бях направен на салата, бях сведен до предмет, нуждаещ се от надзор и грижи, но пък в кухнята вече витаеше определено топло излъчване, тристранна загриженост, вместо обичайния за семейството без Лора елементарен взаимен антагонизъм, който неизменно завършеше с това, че майка ми се разревава, а аз тряскам вратата. Наистина предпочитах нещата да са така. Радвах се, че Лора беше тук.
Трийсет и две
Плакати. Бях твърдо „за“. Единствената творческа идея, която съм имал някога, бе за изложба на плакати. Е, да, щеше да отнеме две-три десетилетия, за да насъбера всичките неща, но пък накрая щеше да излезе нещо наистина сполучливо. По витрината на магазина срещу моя висяха важни исторически документи: плакати за боксов двубой с участието на Франк Бруно, за антинацистки митинг, за новия сингъл на Принц, за гостуване на карибски комедиант и сума ти съобщения за концерти… Но всичко това след една-две седмици вече нямаше да го има, щеше да е покрито с плаващите пясъци на времето — или най-малкото с плакат за новия албум на „Ю ТУ“. Това дава на човек усещане за духа на времето, нали? (Ще ти споделя една тайна: всъщност проектът за изложба на плакати вече го бях започнал. През 1988-а направих около три снимки с автоматичния си фотоапарат на някакъв празен магазин на някаква забутана уличка в Холоуей, но след това дадоха магазина под наем, а моят ентусиазъм се изпари. Снимките излязоха добри — или поне горе-долу добри — но кой ли пък щеше да ми даде да правя изложба с три снимки?)