— Така да бъде. Чувал съм за щедростта на вашия султан.
— Без съмнение знаете, че той желае да изучи величието на вашия народ и да върне в Европа всички документи, трактати и формули, които намери. Затова основа Египетския институт в Кайро.
— Мъдър е Бунабарт — съгласи се нубиецът. — Аллах да бди над него.
Мохамед, на чиято глава имаше тюрбан в индиговосиньо, а челото му бе прорязано от край до край с гъсти черни вежди, хвърли поглед зад гърба си. Сякаш бе доловил присъствието на някого, който ги наблюдаваше, но Надия реагира навреме. Притисна лицето си към земята, така че блясъкът на очите й да не я издаде.
— Пещерата на Бибан ел Мулук, където сте влезли днес — продължи невъзмутимо, — е мястото за вечен покой на фараона Аменхотеп, най-великия и красив владетел, когото Египет някога е познавал. Този храм е бил построен по негова заповед и нему дължим някои от най-прекрасните сгради, които сте видели по тези земи…
Нубиецът промърмори нещо неразбираемо, преди да продължи:
— Въпреки това, само тези, които все още умеем да четем свещените символи, помним, че идването му на този свят е било изпълнено с чудеса. Погледнете внимателно този релеф и веднага ще разберете важността му… Тук — продължи Мохамед — е разказано всичко. Ако се вгледате, ще видите, че бог Амон държи ръцете на царица Мутемувия, майката на Аменхотеп. Така Амон, когото египтяните наричат Тайнствения, посява безсмъртното си семе в тялото на царицата, докато богините Селкит — със скорпион на главата, и Неит — със стрелите, внимават двойката да не докосне земята. Това недвусмислено показва духовната значимост на сцената.
— Нали не искате да ни накарате да повярваме, че този Аменхотеп е полубог? — прекъсна го рязко единият от французите. — Като библейските титани, които вярвали, че са потомци на жени, заченали от ангели?
Арабинът кимна лукаво:
— Вие го казахте. Не аз…
Мохамед притвори очи, сякаш търсеше точните думи в някое кътче на съзнанието си. Надия го огледа с интерес: начинът, по който събираше ръце, и плавността, с която се движеше около придружителите си, не й оставяха кой знае какви съмнения за истинската същност на този мъж. Жестовете му й се струваха познати, по нещо й напомняха за дядо й. Дори за баща й. Може би беше заради начина, по който се движеше, или заради тона на гласа му…
— Има още нещо, което не знам дали ще ви се понрави, но е истина — продължи нубиецът. — Обърнете внимание на цвета на Амон — син като небето. Каквато ще бъде и кръвта на сина му Аменхотеп…
— Суеверия, Мохамед! Това са суеверия!
Младият французин, който държеше изпълнения със скици бележник, остави нещата си на земята и енергично запротестира. Другарят му се присъедини с не по-малък плам.
— Преди време във Франция отсякохме главите на всички, които вярваха, че във вените им тече синя кръв. И знаеш ли какво установихме? Че кръвта им е червена. Червена! Разбираш ли, Мохамед? Всички сме равни! Еднакви сме!
— Не всички, мосю Жолоа…
Нубиецът впи тъмните си очи в събеседника си. Нямаше желание да слуша поредната реч в защита на революцията, подобна на онези, които френските военни изнасяха при всяка възможност. Без да отмести поглед от него, продължи:
— …Дори вие самите на четири очи признавате, че вашият султан Бунабарт се различава от останалите хора, че е същество, докоснато от съдбата.
— Добре, Мохамед, имаш право. Но дори и това го казваме в преносен смисъл.
— Синята кръв също има преносен смисъл, мосю. Така древните са обозначавали, че някои хора произлизат от особено и различно семейство. Може би с божествен произход.
— Пак митове!
— А, не! — усмихна се нубиецът цинично. — Не е никакъв мит, че дори раждането на вашия султан е било предизвестено от огнена звезда. В Нубия ни е известно, че крайната му цел е да постигне славата на фараоните. Дори ние знаем, че това, което Бунабарт търси в черната земя на Египет, е еликсирът на безсмъртието!
Думите на арабина отекнаха в залата и стреснаха ято прилепи, които запърхаха над тях. Светлината на фенерите също затрептя.
— Измислици! — възразиха французите. — Нямаме представа за какво говориш. Бонапарт единствено се интересува от науката на предците ви, не от шарлатанствата им.
— Значи несъмнено има нещо, което не знаете за него… прошепна нубиецът, чийто глас заприлича на змийско съскане. — Докато вие сте чоплили свещената пръст на Бибан ел Мулук, вашият султан мина сам по стъпките на пророка Исус из нашата земя, опитвайки се да разбере какво точно е научил тук.
— Тук? Исус?
— Да. — Арабинът подсвирна заплашително, сякаш искаше да хипнотизира офицерите. — Това учудва ли ви?