— Не ви вярвам — настоя по-възрастният военен, който държеше да го наричат барон.
— А би трябвало. Нима Исус не е роден също от божествено семе, посадено в обикновена жена, каквато е била и майката на Аменхотеп? Освен това би трябвало да знаете, че Йешуа, вашият Исус, е прекарал детството си в Египет. Не е ли така?
— Не знаем много за религията, Мохамед.
— Нека аз ви разкажа. Значи, докато е бил съвсем малък, Исус се е научил тук как да възкресява мъртвите и как сам да възкръсва. Също тук е научил, че във вените му тече синя кръв — като тази на Аменхотеп и на Амон. Или като на Озирис! Великият бог Озирис, който е бил първият, завърнал се от света на мъртвите!
— Накъде биете? Че нашият генерал е завзел Египет, за да открие източника на синята кръв? Това са безсмислици!
— Не източника, мосю Жолоа. Той е изчезнал сред гъстите родословни дървета на египетските царски фамилии. Това, което търси Бунабарт, са днешните наследници на този източник. Тези, които носят еликсира във вените си… И аз, срещу възнаграждение, мога да ви заведа до тях. Ако не беше така, защо щяхте да ме слушате с такова внимание и да търсите скромните ми обяснения на вашите находки?
Надия, все още притаена зад ниската каменна стена, пребледня. Беше чувала тези думи и друг път, преди много години.
Дядо й — сега вече си спомняше — й бе говорил за някаква тайна, макар че никога не спомена за източника. Сигурна беше: този Мохамед трябваше да е магьосник, посветен мъж от нейното собствено племе… но кой? И как се осмеляваше да разкрие подобна тайна на някакви чужденци? В замяна на какво?
Надия потрепери. Трябваше да избяга оттук незабавно. Беше чула достатъчно, за да знае, че двамата французи няма да гарантират сигурността й. Не и ако водачът им я разпознаеше и настоеше тя да бъде обезвредена. Освен това времето работеше против нея. Омар и Хаим сигурно отдавна бяха открили отсъствието й.
Какво да прави? Какво биха сторили родителите й или дядо й пред подобна заплаха? Не беше ли по-добре да избяга от Луксор час по-скоро и да потърси закрила от злия си господар? Щеше ли да успее да стигне до Дендера и да изобличи предателя пред клана си?
Отговорите, въплътени в бързата сянка на един джин, бродещ в близост до двора на Рамзес Велики, бяха на път да се разкрият.
Надия трябваше вече да е разбрала: храмът никога не оставяше без отговор който и да е въпрос.
Никога.
5.
Гиза
Беше третата декада на жерминал, точно по време на топлия април, на който се радваше останалата част от християнския свят. Оставаха четири месеца до момента, в който щеше да се окаже пленник на тъмните недра на Голямата пирамида.
Корсиканецът, който за своя изненада беше започнал да се чувства удобно в гранитния саркофаг, си го спомняше съвсем ясно. И нищо чудно. Никога дотогава — нито веднъж: — не бе мислил за смъртта. За собствената си смърт.
Спомените от онези недалечни дни, съхранени в дълбините на душата му, избликнаха с лекота.
В началото Наполеон предположи, че това е физиологична реакция на тишината и тъмнината в саркофага, но бързо отхвърли тази мисъл. Въпреки че каменният ковчег му се струваше необикновено удобен, по никакъв начин не обясняваше случващото се в момента.
Изведнъж спомените му рукнаха с кристална яснота, сякаш се проектираха извън него и той можеше да ги наблюдава от известно разстояние, все едно бе обикновен зрител. Това дори не го изненада.
Вече го бяха предупредили, че пирамидата е в състояние да упражнява силно въздействие върху онези, които я предизвикат.
Първото, което видя — ако въобще можеше да се каже, че възприема чрез очите си, — беше съсухрен мъж, облечен в униформата на френски офицер: панталони от трико, куртка от синьо сукно с обърнати джобове, редингот в същия цвят и пагони, обшити със златен копринен ширит. Мъжът обикаляше около маса, отрупана с карти, и внимателно изучаваше дефиле, обозначело с надпис „Шията на Яков“. Жестикулираше, за да могат двамата офицери, изправени пред него, да го разберат по-ясно.
— Никога няма да завземем Акра, ако не съумеем да накараме врага да излезе извън крепостните си стени — недоволстваше той.
Двамата офицери — явно дивизионни генерали, не знаеха какво да отговорят.
В нервния мъж имаше нещо познато. Походката му, властната му брадичка, изпъкналите скули… Корсиканецът не го разпозна веднага, но когато най-накрая установи самоличността му, го обхвана странна радост: мъжът му бе добре познат. Беше самият Наполеон Бонапарт. Можеше да вижда самия себе си! Почти като че ли е бог! Или магьосник!