„Който владее пирамидата, ще владее и света“, бе му казал Елиас, докато пътуваха натам. По някакъв начин Наполеон беше сигурен, че това е велика истина. Може би единствената истина.
Необичайната покана, отправена в канцеларията, която Наполеон беше разположил край езерото Абасия, се въртеше в главата му в продължение на часове. Елиас, любим племенник на верния му генерал Якоб Тадрус, почетен военачалник на Коптския легион към френската армия, нямаше причина да го подвежда за нещо, на вид така безобидно.
А може би имаше?
Наполеон си представи лицето му съвсем ясно: умен поглед, много бяла и блестяща кожа и заострена брадичка, скриваща силната му ъгловата челюст. Елиас го беше предупредил, че е жизненоважно да присъства на ритуала в пирамидата. „Никой не бива да знае, че идвате — напомни му той сериозно. — Само заради настояването ви генерал Клебер има нужната благословия на боговете да ви служи като придружител, стига да стои на разумно разстояние от вас. Но ако решите да не ме послушате, мога да ви уверя, че онова, което трябва да се разкрие пред очите ви, ще остане скрито“.
Наполеон му се довери — нещо необичайно за него. Дори не обърна внимание на това, че преводачът спомена боговете. Елиас — мислеше си генералът — беше ревностен копт. Но какво щеше да се разкрие пред него в Голямата пирамида? Дали безмълвното видение, на което току-що бе станал свидетел? И ако беше така, как можеше Буктур да знае за него?…
По залез-слънце, заедно с неколцина мъже и четири магарета, натоварени с одеяла, вода и банани, Наполеон прекоси с баржа селото Назлет ел Саман. След като стигнаха до долината, в която почиваше Сфинксът, се прехвърли на кон и продължи към най-голямата от всички пирамиди в околността. Пирамидите приличаха на изкуствени планини, замислени от архитектите на един изгубен свят, чието намерение е било да отправят предизвикателство към времето. Летният залез, по-тържествен от всякога в Гиза, обагряше в цвят на старо злато хилядолетните руини.
— Мосю — обърна се към него Буктур на изискан френски, след като го преведе по поредицата тесни коридори, водещи към най-високата камера на пирамидата, — преди да ви бъде разкрито това, за което толкова бленувате, трябва да освободите душата си и да позволите на вечния пазител на това място да я претегли. И това, мосю, ще сторите сам.
— Сам?
Елиас кимна сериозно.
— Винаги е било така — от времето на фараоните, та до идването на мюсюлманите. Такъв е законът. Така са постъпили както Цезар, така и Александър Македонски — и двамата са станали господари на Египет. Така трябва да направите и вие.
Генералът, без да разбира напълно това, което искаше да му каже преводачът, отново се съгласи.
Как можа да бъде толкова безразсъден? — укоряваше се той сега. Бонапарт сякаш още съзираше суеверния страх в тъмните ириси на Буктур. Може би това беше същият онзи страх, накарал разгромените край Кайро мамелюци да го нарекат Дявола Бунабарт и да си го представят като джин — зъл дух с дълги и остри нокти, способен да вкамени противниците си само с един поглед. Здравомислещият Елиас, въпреки че бе прекарал вече няколко месеца с Наполеон, все още не бе напълно сигурен, че впечатлението на предишните господари на Майката на света4 е само измислица.
Поколения наред семейството му беше водило посветените до недрата на Храма на Саурид5, но никога баща му или дядо му не бяха му разказвали за толкова властен кандидат като този.
— Къде ще ме чакаш, Елиас? — попита настоятелно корсиканецът, след като разбра, че ще бъде оставен сам в пирамидата.
— Навън, мосю.
— И вие ли, Жан-Батист? — Наполеон отправи поглед към генерал Клебер под мъждукащата светлина на факлата.
— И аз, генерале.
Така и стана. Когато излинялата черна галабия6 на водача и синята куртка на генерала се изгубиха от погледа му обратно в коридора, по който бяха дошли дотук, Наполеон имаше само няколко минути, за да се ориентира. Малко след това, сякаш всичко бе изчислено с часовникарска точност, факлата му изгасна.
Бонапарт потрепери. Като че ли вратите на пирамидата се бяха затворили изведнъж и завинаги.
4
Прозвище на Кайро, което води началото си от приказката за еврейския лекар от „Хиляда и една нощ“. — Б.а.
5
С това име арабите наричали Голямата пирамида, приписвайки я на някой си цар Саурид, за когото твърдели, че не знаят нищо. Древните египтяни, от своя страна, я наричали Светлия хоризонт на Хуфу, който бил същият владетел, когото гърците по-късно прекръстили на Хеопс. Коптите винаги са пазили мълчание по въпроса… — Б.а.