От последните дни на Бог на земята
В началото дори той се усъмни. Предположи, че е шега, спретната от Абдул Хариш и неговите самозабравили се поддръжници, но веднага отхвърли тази хипотеза. Да изчакат земетресение, за да извадят делвите на бял свят, беше твърде хитър ход за варварите от Неби Даниел. Освен това беше сигурен, че никой от отговорниците на джамията не бе в състояние да напише и едно изречение на гръцки, без да допусне няколко сериозни граматически грешки.
В такъв случай какво беше обяснението?
Дори епископът, който никога не бе минавал за особено умен, знаеше, че остава само една достоверна възможност: глинените съдове наистина да са принадлежали на древна християнска общност в Александрия, която е скрила в тях свещените си текстове. Преломните периоди, през които бе преминала историята на града, напълно оправдаваха подобна мярка.
Патриархът не се отличаваше с богато въображение, но въпреки това се развихри. Почти виждаше лицата на първите християни, запечатващи най-ценните си папируси. Били са десет, най-много дванайсет семейства, всяко от тях с по две-три деца, и сигурно на заплата към някой римски патриций, който не се интересувал особено от вярата на слугите си. Дори си представяше смута, обхванал общността пред неочакваното посещение на римския патрул, готов да ги подложи на мъчения. Най-вероятно са били предадени от някой съсед в замяна на няколко сребърни монети, така както е постъпил Юда с Исус. За щастие някой от старците в клана получил вдъхновение свише и наредил компрометиращите папируси да бъдат заровени — и така спасил както живота на християните от общността, така и съкровището, което сега се намираше в ръцете му и щеше да съживи вярата у мнозина колебаещи се.
Находката беше истинско чудо, като се имаше предвид мястото и начинът, по който делвите бяха изхвърлени от земните недра. Беше знак Божи. Заедно с неотдавнашната окупация на Египет от французите, откритието може би бе знак, че християнството скоро щеше отново да се наложи над нетърпимата хегемония на исляма.
Не. Такла не беше никак изненадан от бързината, с която александрийският епископ разпореди ръкописът да бъде изпратен първо до негово Светейшество Марко VIII, а чрез него — до отец Чирило. Бяха взети всички необходими предпазни мерки и свитъците бяха изпратени поотделно, обвити в плат, скрити в двойни дъна на лодки и дори залепени за телата на последните куриери, които ги пренесоха до Кайро. Не бяха пожалени усилия, за да бъде предпазен новият знак Божи.
Нетърпението и усилията, насочени към разкриване съдържанието на писанията, бяха повече от оправдани. И Чирило от Болоня, на седемдесет и една годишна възраст, но с ясния разсъдък на двайсетгодишен младеж, знаеше това. Всъщност, държейки отговорите на толкова много загадки в ръцете си, старецът с изпъкнали очи и здраво стиснати устни се чувстваше най-важният човек сред коптите.
Като стигнаха до целта си, възрастният копт въздъхна, без да обръща внимание на разсъжденията на младия си телохранител. Потъмнялата фасада на храма бе украсена с релефно изображение на свети Георги, пробождащ змея, заимствано от някоя от гръцките икони, които се пазеха вътре.
— Дай ми сили, Боже, да продължа да ти служа предано — прошепна почти нечуто.
— Амин — обади се Такла.
— Момко, смяташ ли, че това е краят на тревогите ни? Че всичко ще свърши, когато предадем превода на Светия отец?
Въпросът изненада послушника.
— Сигурен съм — отговори той. — Свършихте работата добре. Нашият многоуважаван епископ ще ви обсипе с благословии и скоро ще се върнем в манастира.
— Дано да е така.
— Да влизаме тогава.
Както винаги, храмът „Свети Сергий“ добиваше най-достолепен вид по залез-слънце. Литургиите, отслужвани през целия ден, бяха изпълнили църквата с благоухания и светлини, напомнящи за светостта на мястото. Ненапразно монасите бяха повикани в първата християнска църква в Старо Кайро. Основите й бяха издигнати през IV век върху пещерата, в която преди повече от осемнайсет столетия бе потърсило убежище Светото семейство и която сега бе грижливо изографисана и използвана като крипта за най-важните церемонии.
Благочестивият монах вдъхна уханието на тамяна, наслоено в продължение на векове, и се усмихна за първи път през този ден. Старите му колене трепереха от вълнение. Оглеждаше се така, сякаш почти чуваше историите, които стените нашепваха.
— Нищо ли не усещаш, драги ми Такла? Не чувстваш ли в стомаха си лекия полъх от крилете на Светия Дух? Камъните тук говорят така, както в никоя друга църква в Египет. Разказват истории, които няма да чуеш на друго място в света.