Величествената картина, откриваща се от върха, го отклони от нерадостните мисли: седемдесет и три метровата дължина на Сфинкса в Гиза и гордата му глава, сложена върху почти несъществуващи вече рамене, се очертаваха като контури на деликатна миниатюра. До него се издигаха три внушителни изкуствени грамади с циклопски пропорции, които хвърляха остри сенки върху земята, сякаш се надсмиваха над каменния кол ос.
— Велик е Бог — прошепна Балазан развълнувано.
Имамът беше сам на няколкостотин метра южно от пирамидите в Гиза и съвсем близо до арабското гробище Ал Ахрам, чието име означава Край пирамидите. И за първи път през целия си живот той осъзна, че гледката, на която се наслаждаваше, бе само бледо отражение на рая, който го очакваше.
„Синият“ старец беше помолил двамата си помощници да го оставят сам за няколко минути. Имаше нужда да се доближи до величествените храмове в тишина и молитва. Трябваше да се подготви за онова, което съвсем скоро неминуемо щеше да се случи там.
Балазан бродеше из Гиза от пет сутринта. Беше дочакал залеза, седнал на широкия гръб на Сфинкса, когато се увери, че както бе очаквал, небето е изпълнило правилно цикъла си. Каменният лъв, изсечен от някогашните обитатели на Египет, беше винаги с отворени очи. Вековете отдавна бяха обезцветили сините му ириси, но продължаваше да бъде безукорен страж: едновременно спокоен и свиреп, създаден така, че никой и нищо да не нарушава покоя му.
На Балазан му се стори, че долавя някаква странна възбуда зад гърба си в ранното утро. Като че ли Сфинксът се бе развълнувал, докато наблюдаваше как с изгряването на слънцето започнаха да изчезват осемте звезди от съзвездието Лъв, неговото небесно алтер его. Старецът забеляза този знак и го запази за себе си, без да каже нищо на никого. Наближаваше пладне и оставаше малко време, преди всичко да се задейства според предвиденото.
От наблюдателницата си Балазан хвърли последен поглед към знаменитата фараонска глава, залепена за тялото на най-благородния представител на котките, и се спусна към лагера на другарите си толкова бързо, колкото можеше. Никой от тях не беше нощувал някога в града и сега също не искаха да го направят, така че използваха една падина между дюните, за да разположат седем големи бедуински шатри, чиито подове бяха застлали с меки вълнени одеяла. В пустинята нямаше кой да ги обезпокои.
Главната шатра се намираше много близо до скалите на Маади, доста отдалечена от пътя на френските патрули. С накуцване Балазан се спускаше внимателно по пътеката, която излизаше на няколко крачки от неговия аймах60. След това прекоси лагера и влезе в шатрата, като остави парчетата брезент, закриващи входа, да се затворят почти напълно. Беше нетърпелив да сподели последното си разкритие с госта, който го бе придружил дотук.
— Провървя ви, старче — каза той усмихнато. — И то много.
Човешката фигура, сгушена в дъното на шатрата, не помръдна. Духовният водач на „сините мъдреци“, потен и уморен от усилието, се насочи право към нея и се наклони с уважение, докато шепнеше в ухото й:
— Времето, което чакахме, вече настъпи. Всички звезди се наредиха според очакванията ни. Знаците са благоприятни… Въпреки това — поколеба се той, — вече минаха девет дни, откакто се присъединихте към нас, и все още не знаем дали умът ви си е спомнил това, което ви се е случило…
Гостът на Балазан не мигна. Беше на колене, с очи, впити в гънките на зеблото, с което бе покрит, и с безизразен поглед.
— Всяка нова поличба е благоприятна — настоя Балазан шепнешком. — От една страна, звездите, а от друга, завръщането на птицата Бену… Все още ли не разбирате?
„Синият“ имам произнесе последната фраза с особен тон, почти като тайнствено заклинание. Явно имаше ефект, тъй като гостът му, облечен със същата туника в цвят индиго, каквито носеха и домакините, изведнъж повдигна сбръчканото си лице.
Балазан проследи доволно тази гримаса и изчака, докато присядаше до мъжа.
— Помня… — прошепна изведнъж страдалецът. — Помня светлина… Да, голям и пречистващ огън.
— Много добре! — плесна с ръце имамът. — И какво друго?
— Почувствах… почувствах, че времето ми е настъпило. Че скоро ще се присъединя към Бога и че нищо от това, което бях правил до този момент, вече няма значение. Нищо не ме болеше, нито ме притесняваше. Бях спокоен и с ясно съзнание. Никога не бях се чувствал толкова добре.
— Продължавайте.
Гостът сведе поглед надолу, търсейки с воднистите си очи лицето на Балазан. Възрастта и изтощението бяха оставили своя отпечатък в тъмните торбички под очите му. Изпръхналите устни на мъжа отново помръднаха: