Стражите го видяха, но никой от тях не го спря. Изкачи тичешком трите етажа, които го деляха от покоите на Бонапарт, и когато стигна пред самата врата на спалнята, размени няколко думи с адютанта на корсиканеца, капитан Монтиняк.
— Генералът прекара много тежка нощ — каза капитанът, щом го зърна.
— Тежка нощ?
— Да, господин Буктур. Имаше кошмари. Вечерята му понесе зле и се почувства неразположен. За щастие сега няма треска.
Преводачът попита загрижено:
— Има ли вътре някой, който да се грижи за него?
— Прекара цялата нощ с една жена. Тя се зае с всичко и генералът заповяда да й се подчиняваме. Поиска влажни кърпи и гореща вода и бдя край него допреди около час, когато го остави заспал и си тръгна с брат си.
— Жена?
— Много красива между другото — усмихна се многозначително капитанът.
— Знаете ли как се казва?
— Разбира се, господине — Надия бен Рашид.
Отговорът подейства на Буктур като ритник в корема. Рязък и силен удар, който усети само той. Ако това, което му казваше Монтиняк, беше истина, най-сериозната противница на Задругата бе прекарала нощта с корсиканеца и го бе държала в несвяст в ръцете си по-дълго, отколкото той би желал да си представи. Всички предохранителни мерки на ложата се бяха провалили с гръм и трясък само няколко часа преди триумфа.
Елиас се опита да прикрие въздействието, което му оказа това разкритие, и попита дежурния капитан дали е удобно да събуди корсиканеца. Касаеше се за въпрос от изключителна важност, който трябваше да обсъди с него.
— Влезте, ако искате. Не вярвам да спи още дълго — отговори Монтиняк.
Действително Наполеон седеше изправен в леглото си. Главата му беше обвита в хавлия, а в очите му се четеше неимоверно изтощение.
— Буктур! — възкликна, щом го видя да прекрачва прага. — Мислех, че съм ти дал свободен ден.
— Това беше вчера, мосю.
— Вчера? Толкова отдавна ли съм в леглото?
— При това, както чувам, в добра компания — каза цинично преводачът.
— Не си спомням много добре, Елиас. Прекарах ужасна нощ. Все едно нещо в мен се бореше да напусне тялото ми… Главата ми се въртеше неспирно. За щастие една жена ми помогна.
— Какво знаете за нея, генерале?
— На практика нищо, Елиас. Но каза, че познава „сините мъдреци“, и реших да я разпитам.
— Виж ти! Точно за тях исках да поговорим.
— Така ли?
Оживен, корсиканецът стана от леглото и се отправи към вдигащата пара вана, без да престава да придържа кърпата около главата си. Бонапарт беше чистоплътен до маниакалност.
— Днес следобед трябва да потеглим за Гиза, мосю. Ако нямате нищо против, можем да организираме малка експедиция в пустинята и да пристигнем край пирамидите преди залез.
— А защо?
— Не помните ли? Остават точно три дни до тридесетия ви рожден ден. В Назарет „сините мъдреци“ ви определиха среща днес в Голямата пирамида, за да ви предадат формулата на живота. Днес е денят на разкритието, мосю!
Корсиканецът остана замислен за миг. Елиас беше прав. Бе присъствал заедно с него на срещата с мъдреца Балазан и свитата му и бе чул поканата за тази неотложна среща толкова ясно, колкото и той. Вярно, че датата можеше да го изненада в Делтата или в битка с последните мамелюци в пустинята, но не стана така. Намираше се в Кайро, на няколко часа път до пирамидите, и имаше достатъчно време, за да стигне дотам.
— Добре — каза най-накрая. — Ще наредя на Клебер да подготви конвой. Ще тръгнем по обед.
— Добре, мосю. Генерал Клебер е отличен избор. „Сините“ биха одобрили това решение. Има необходимата благословия на боговете да ви придружава, стига да стои на разумно разстояние от вас.
— Така да бъде.
И като каза това, съблече копринения халат и гол, както е дошъл на света, се потопи в благоуханната вана.
Пътуването до Гиза се осъществи с огромна баржа, украсена с трикольора на Републиката. Докато се качваше на борда, й, Наполеон си спомни колко напразни се бяха оказали усилията му да наложи това знаме сред египтяните. Те отхвърляха всичко, което имаше нещо общо с неверниците, включително републиканските празници и помпозните галски паради.
На палубата го чакаха генерал Клебер с ескорт от двайсет и петима мъже със заредени мускети, Елиас Буктур, капитанът на баржата и четири магарета, чиито дисаги бяха натоварени с вода и провизии.
Капитанът любезно осведоми корсиканеца, че ще прекосят Кайро, плавайки спокойно по старите напоителни канали на Нил, докато стигнат до Гиза. Годишният разлив на реката по това време позволяваше да се присъства на неповторимо преживяване: част от града се превръщаше в своеобразна Венеция на Ориента, чиито къщи, джамии, улици и магазини оставаха под водата. Но това нямаше значение. От векове насам египтяните смятаха събитието за благословия и знак за плодородие. Поредна година на изобилна реколта и богатство беше гарантирана за страната. Предупредиха ги, че дори нямаше да е необичайно, ако видят по пътя си много каирски семейства да празнуват по покривите на къщите си това, че свещените води на Нил са залели всичко, което притежават.