— Ако ми позволите, трябва да ви попитам нещо, генерале.
Жан-Батист Клебер изчака отговорникът на баржата да свърши с церемониалните си обяснения, преди да се обърне към Наполеон насаме.
— Слушам ви, Жан-Батист.
— Съгласили сте се да участвате в магически ритуал и никой не знае какво може да е въздействието му. Ще прекосим потенциално враждебна зона и не бих искал да се окажем в засада. Освен това знаете толкова добре, колкото и аз, че магията на този народ е могъща. Много могъща.
— Не бива да се тревожите за това. Защитен съм.
— Точно това исках да ви попитам: талисманът, който носите на врата си, ли е цялата ви защита?
Корсиканецът сведе поглед към гърдите си, за да се увери, че уджат, или Окото на Хор, висящо на врата му, се вижда добре.
— Ами — да. Точно вие ли се изненадвате, генерале?
Клебер не успя да отговори.
— Не членувате ли в същата масонска ложа, в която бяха посветени баща ми и по-големият ми брат Жозеф? Не сте ли вие от онези, които вярват в силата на талисманите и им се доверяват за личната си безопасност?
— Да, вярно е.
— Тогава кое ви учудва? Око на Хор като това винаги е било поставяно на врата на фараоните, преди да се отправят към отвъдното.
Огромният Жан-Батист се разтревожи.
— Какво искате да кажете с това? Че ще се изложите на смъртна опасност?
— Този, който умира, живее вечно, Жан-Батист. Който се вкопчва в живота, умира завинаги.
— Не ви разбирам.
— Това ми показаха „сините“, Жан-Батист. Аз също не успявам да го разбера напълно. Може би днес…
— Позволете ми да бъда скептичен, генерале — каза Клебер, с поглед, зареян в пяната, образуваща се около кила при движението на лодката. — В Европа знаем за случаи с хора, постигнали безсмъртието, като Никола Фламел и граф Сен Жермен…
— Познавам тези разкази.
— …И никога не се е казвало, че те е трябвало да умрат, за да живеят.
— Но в Париж се говореше, че поне Сен Жермен е посещавал пирамида на Лазурния бряг, за да се обнови. Може би това ще ми покажат днес. Може би, скъпи Жан-Батист, ще ме запознаят с някаква древна наука за живота и така ще сложат в краката ни нещо много по-ценно от властта или парите.
Погледът на корсиканеца блестеше от вълнение.
— А ако това означава, че трябва да останете в Египет?
При тези думи Наполеон застана нащрек.
— Какво намеквате? Намирам се в Египет по собствена воля. Ако трябва да остана тук, ще го направя. Ако трябва да напусна тази земя, след като съм прекарал повече от година в нея, така и ще стане.
Исполинът не зададе повече въпроси. Двамата останаха смълчани доста време, без Елиас или някой друг от членовете на екипажа да се осмели да ги доближи. Корсиканецът потъна в мисли за странната нощ, която бе прекарал с Надия. Не помнеше да я е обладал, но не помнеше и да не го е направил. Спомените му се свеждаха до цветове, благоухания и сладостта, която все още усещаше в устата си. Никога не бе му се случвало нещо подобно. Никога не беше се озовавал в леглото с жена, без да я направи своя. Дали щеше да има време да я види отново?
Пътуването по реката бе спокойно и премина без неприятности. Пристигнаха в Гиза около четири и половина следобед, тъкмо навреме, за да видят как слънчевият диск се спуска полека на запад, в посока към най-отдалечената част на пустинята, зад най-малката пирамида в местността.
— Добре дошли в Ростау! — възкликна Елиас, след като стъпи на пясъка, едва на осемстотин метра от платото, върху което се издигаха пирамидите.
— Добре дошли… къде?
— В Ростау, генерале — отвърна му Елиас. — Така древните египтяни са наричали това място. Означава Царството на Озирис, защото вярвали, че е земното подобие на отвъдното, където отиват душите на мъртвите.
— Земното подобие?
— Египтяните, мосю, вярвали, че земята им се родила като отражение на рая. Всяко нещо, което издигали върху нея, имало своето съответствие в отвъдното царство. И тези пирамиди са най-добрият пример за този обичай.
Наполеон се изненада, че по цялото плато не се вижда жива душа. В паметта му инстинктивно изникна образът на опустошения и празен Назарет, в който тайнствено — без коне и багаж — бяха изникнали „сините мъдреци“. Но ги нямаше. В радиус от десет километра не се виждаше никой да прекосява равната златисточервена пустиня.