— Какво, по дяволите…? — Бонапарт не довърши изречението.
Тогава се усъмни.
Усъмни се, че това се случваше в действителност, и помисли, че съзнанието му или пък липсата на кислород, а може би и прекомерното количество прах, което бе вдишал, са му спретнали лоша шега. По време на престоя си в Египет беше виждал много призраци, и то толкова реални, че почти успяваше да ги докосне. Обаче размисли. Това беше различно. По-ярко. По-осезаемо.
Корсиканецът виждаше това, което виждаше. И трябваше да отстъпи пред очевидното.
Действително, когато отвори очи, тъмнината, която царуваше в помещението, бе заменена от силна зеленикава светлина. Сякаш бе прекарал целия си живот в слепота тепърва проглеждаше. От мястото си в саркофага можеш да види някои от огромните и полирани гладки плочи, които покриваха тавана на Царската камера в Голямата пирамида. Изпита чувство на радост. Можеше да различи местата, където бяха съединени плочите — някои бяха по-раздалечени от останалите, вероятно заради отминали земетресения, — миниатюрните им пукнатини и дори бляскавите и дефекти. Въпреки това, не успяваше да отгатне откъде идва тази толкова ярка светлина. Беше еднакво силна, накъдето да погледнеше. Сякаш самият камък я излъчваше.
Корсиканецът се изправи в саркофага без усилие. Внезапната му подвижност го изненада. Огледа се наоколо и увери, че цялата зала е обагрена в зелено. Дори негова кожа и дрехите му като че бяха в този цвят.
Студът беше изчезнал.
Чувството му на клаустрофобия — също.
Дори гладът, който чувстваше преди минути, се бе изтрил, заменен от непознато до този момент чувство на благодат.
Изведнъж си спомни последните думи на Надия. Ами ако беше прекрачил през „вратата“, която тя каза, че ще се отвори в него? Ами ако пирамидата, която виждаше в момента, не беше напълно истинска, а отражение на нещо, способно да се роди от собствената му душа?
— Интуицията не те лъже, султане на Запада.
Корсиканецът се сепна, изненадан от мекия и любезен мъжки глас, идващ иззад гърба му.
Два зелени силуета, изтъкани от искряща материя и излъчващи ярка светлина, бяха влезли — бог знае как, във вътрешността на камерата.
— Не се плаши, ние сме натоварени да те направлявам тази нова насока на съществуването ти.
Наполеон, занемял, опита да отгатне кога преди бе чувал този особен тембър. Къде се беше почувствал обгърнат сладостта и яснотата на тези думи и къде за първи път се бяха обърнали към него като към султан на Запада. Силуетът незабавно разсея съмненията му:
— Аз съм Балазан, скъпи Бунабарт. Или по-точно, аз съм истинският Балазан. Вътрешното ка на сто и десет годишния мъж, който е последният учител на династията Пазители на истината.
— Балазан! Най-сетне!
— Да, най-сетне — съгласи се той. — Дойде моментът, който така очакваше. Донесе ли онзи уджат?
Корсикаиецът доближи ръка до шията си и попипа амулета, който бе топъл и странно мек.
— Дай ми го — нареди ка.
Наполеон развърза връвта и го подаде на ка, което се приближи на две крачки от него. Вниманието на Бонапарт беше привлечено от донякъде човешкия му вид и размитите му черти. Сякаш зеленото фосфоресциращо създание бе нещо като невидим чувал, пълен с мъгла.
Когато ка на Балазаи пое амулета в ръцете си, нещо във въздуха около тях изпращя.
— Беше ли ти известно, Бунабарт, че при смъртта си фараоните трябвало да преодоляват различни изпитания, преди да стигнат до крайната си цел?
— Не.
— Едно от тях е било изпитанието на уджат, който не е нищо друго, освен ключа, отварящ вратата към Аменти отвъдното царство.
Ка отправи към тавана на залата странен поклон и след това премести воднистия си поглед върху корсикаиеца.
— Тази пирамида е умален модел на отвъдното. Тот е бил този, който по заповед на Озирис е предал на царете на Египет плановете на тази „машина на безсмъртието“, за да я построят от камък и да им служи като отправна точка за пътуването, което ти току-що предприе.
— Пътуване?
— Точно така, Бунабарт. Пътуването към вечността. Балазан не губи време в излишни увъртания. — Така, както боговете постъпвали с умрелите в египетската Книга на мъртвите — същата, която всеки фараон или везир заповядвал да бъде поставена в гробницата му, след като умре, — ка на Балазан зададе на Наполеон въпрос, който изискваше откровен отговор: — Знаеш ли как Сет е причинил смъртта на брат си Озирис?
Наполеон, безмълвен, отново поклати глава отрицателно.
Балазан се усмихна.
— Сет го поканил на тържество заедно с други седемдесет и двама гости и със заплахи ги накарал да влязат един по един в скъпоценен саркофаг. Този, чиито мерки съвпаднели с размерите на ковчега, щял да се превърне в господар на това съкровище.