Това ги кара наистина да спрат да ме гледат по начин сякаш ме познават, но не ме обичат много.
Стигам до Доспат по тъмно. Хваща ме страх от шляещите се сенки на доспатските млади безделници. Тук някъде наистина е краят на света — познава се по това, че в центъра на този град има само една светната лампа и всички се събират под нея, за да упражняват лошия си поглед върху пришълците. Намирам единствения хотел и с чувство за провал и облекчение лягам да спя. Спя като къпан, без да съм се къпал въобще.
ШИРОКА ЛЪКА
На сутринта изчезвам като Дейвид Копърфийлд. В български град като Доспат могат само да те заколят, да те заровят и без никой да ги пита — да съобщят в полицията, че не са те виждали въобще. Пак природни картини — един много дълъг и красив язовир, за който ми казаха, че във случай на война ще му бъде взривена язовирната стена. Така вражеската армия щяла да гази във вода до коленете и щяло да й е кофти. Интересна военна доктрина, дано да не е верна.
Срещам първия интересен човек от турското робство насам — това е Лимонаденият старец. Хвали се, че през двехилядната година става на 80. Хвали се че цял живот е пасъл само овци. Хвали се, че в къщата си има лимонадена фабрика и откакто се помни пие само ракия с лимонада. Явно пристрастен юзър на лимонада. Преположих за него, че ако мине на фанта и спрайт ще изпадне в абстиненция. Не ме разбра и продължи да се хвали. Единственото, с което го озадачих беше съобщението, че епохата на безфилтърните цигари е минала. Чудесен човек.
„Откъде сте вие?“ — пита ме Лимонадения старец.
„От София!“ — чудно е, но вече мога да се похваля с това нещо.
„А, — каза Лимонадения старец — вие там си гледате «Риск печели, риск губи» — и аз го гледам…“
Какво нещо е БНТ! Явно още не бях излязъл от цивилизацията.
Пътувам още на Запад. Попадам на колона чергари. Зад каруците се шматкаха деца с особени дървени колички. Колелцата им бяха направени от лагери. Тези циганета са предците на скейтърите — бяха само по добре облечени и по-чисти от софийските.
Стигам красиво българско село. Няма табела, няма добре дошъл. Това се оказва Широка лъка. Черквата е порутена, обаче в центъра откривам това което ми трябва — Найт клъб. Пред Найт клъба са седнали баби и дядовци и клъбират. Пия бира в найт клъба на Широка лъка. Чудя се дали да остана за през нощта. Между две парчета с маанета, едно дете-марципанче казва на бармана:
„Бате — дай онаа със спринцовките!“
„Разкарай се оттука!“ — казва бармана и ме гледа дали не се е изложил.
„Аре бе бате — дай онаа със спринцовките!“
Озадачените ми сетива за малко да ме накарат да мисля, че съм сбъркал пътя и отново съм попаднал в цивилизацията и спринцовките. Успокоих се много набързо обаче, когато бармана отстъпи на марципанчето и му пусна БТР:
„На-а-а-а раздя-яла ви целу-у-вам…“
Малкия марципан потанцува с огъване в кръста, като държеше ръката си на хевиметълски знак. После явно му омръзна и се загуби през вратата. А казват, че само циганите карали докрай.
В Широка лъка слушат БТР — не мога да спя на такова място. Оставих бабите да клъбират и продължих.
На края на Широка лъка попаднах на това, от което се нуждаех. Последната бензиностанция. Сайбърпънк танкен — това вече прилича на декор от „Лудия Макс“, където бензинът беше основната ценност. Оттук нататък няма какво да ме спре.
СЪРНИЦА
Ето я очакваната Земя на Ремонтираните Джамии. Това е земята на многото деца по дворовете. Те са дружелюбни и по-услужливи от редовите българи, но са пак така притеснени. Пътувам за село Сърница по път, по който явно е стъпвала Годзила — това не са дупки, а частични липси от пътя, които не можеш да осъзнаеш, защото колата ти попада цялата в тях.
В центъра на Сърница любезна мюсюлманска жена ми обясни, че в селото не живеят християни. Само даскалите са християни. Само те имат работа. Хората от Сърница се прехранват с картофи и дърводобив.