Спрях пред училището. Училището в мюсюлманското село Сърница се казва „Кирил и Методи“. Две мюсюлмански жени — едната руса, другата черна, боядисваха в синьо оградата на даскалото. Говоря си с тях любезно. Питам ги за Дони и Момчил. Споглеждат се и глупаво се усмихват. А за Къци Вапцаров? Нямат коментар. За Каналето дали са чували? Казват нещо, обаче явно не са наясно. Последна проба — попитах ги дали са чували за списание Егоист. „Тц!“ казаха те. Цивилизацията за мен свършва там, където не знаят за егоист. Показах им списанието. „Оу!“ казаха те. Питах ги дали може да ги снимам. „Оу, не, не, тц, тц!“
Жалко, че ще го разберете като реклама. На тези жени — аз не зная дали те могат да четат български — им стана по женски приятно да разгърнат с боядисаните си ръце корицата с модерната, слаба, къдрава секси пичка, която е тотален техен антипод. Чудесни момичета бяха тези жени мюсюлманки. Предполагам, че взети заедно, децата им са повече от 12 на брой. Но те наистина, стори ми се, търсеха нещо в списанието — може би кройка или гоблен, с който да си украсят къщата. Не смея да знам за какво, не те го харесаха и аз им го подарих. В замяна те ми позволиха да ги снимам.
От даскалото излезе нисък, дебел, плешив радушен човек. Християнският даскал. Каза че ремонтирали, щото имали годишнина. В училището се учели 750 деца. Много деца. Адски много деца. Дойде и другият християнин на селото — счетоводителят на училището. Този човек леко фъфлеше и заекваше едновременно. Тези двамата ме накараха да се чувствам като кореспондент на Работническо дело. Наговориха ми какви забележителности имало тяхното село. Единствената забележителност, която запомних, беше че в селото има 750 деца и всички те учат майчин език в училище „Кирил и Методий“. Разделих се с тях бързо и нескопосано. На калкана на училището имаше нецензурен надпис на английски, който звучеше успокоително познато.
ЮН-ДОЛЛАР
Тук употребявам турското име на т.нар. курорт Юндола. Попадаш на едно голяма кръстовище с много български знамена, окачени по крайпътните бараки и стълбове. После разбрах, че в Юн-долар някакви мутри строят бензиностанция, взели са кръчмата и са решили да си играят на националисти. Всъщност, трябва да призная, че начинанието на мутрите ми хареса. Все пак — Великден е.
Влязох в смесеното магазинче на Юн-долар. По най-профанския начин попитах дали имат хляб и козунаци. Трима селяни ме гледат и викат че няма. Ами тогава, питам ги аз, как ще празнувате Великден?!
„Ние сме муслимани тука.“ отговориха ми те.
Сега ми се струва, че те отгвориха леко извинително. Но тогава не знам защо аз самият им казах „О, извинявайте…“ и си излязох.
Много интелигентно от моя страна. Да търсиш помаци два дена и като ги срещнеш, да изискваш от тях да ти намерят козунак за Великден.
Намерих си място за спане и тръгнах да обикалям. Първото нещо, на което спрях, беше на един човек, който неистово ръкомахаше на пътя. Отворих вратата, а той ме попита:
„Министър Бонев познаваш ли?! А Лили Иванова?!…Ню Йорк, Париж, Лондон, София, Юндола, Истанбул и нататък! Къде дават така?!“
Оттам нататък ме заля с най-некачествената шизофренна логорея, която съм срещал. Това беше лудият на местността Юндолар. Кръстих го Чатърът Мунчо, щото непрекъснато се опитваше да контактува с мен. Беше си отворил Ардата отдолу — така както правят хората, когато не искат да ги молиш за цигара. Мунчо от Юндолар каза още:
„Български, руски, френски — няма тука такива неща! Свърши! А момите с прането и честността — те къде да отидат?! А?! А?!…“
Това запомних от съвършеният му брътвеж. Има нещо в този монолог. Прилича на чат с много различни хора, голяма част от които са осъдени на доживотен затвор и на всяка цена искат да те задържат в мрежата си.
СВЕТА ПЕТКА
Света Петка е село, където фашън монитора показва само шалвари и забрадки. Много цвят и цветя в тъканите. В първата будка на селото едно малко момиче със забрадка играеше тетрис — малко съсредоточено мюсюлманско дете, което дори не ме забеляза. В центъра на селото е позициониран лек битак — продават се тенджери, дрехи, мед, посуда от Турция. Поминъка на селото е картофи и метли, както и стока от Турция, която тези хора се опитват да продадат един на друг. Това село е известно със хубавото си турско кафе. Питам за кафе. Човекът, който ми отговаря не е тукашен — местните са руси, светли хора, а този е търговец, едра чернилка с кръвясали очи. Не престана да ме гледа лошо, въпреки че купих половината от турските му боклуци. Насочи ме надолу по улицата. Обикновена стара къща — кафето не работи, обаче баба Емине ме покани и ми каза, че за мене имало. Струва 100 /сто/ лева. Идва човек с лилаво сако. Това е синът й Рамадан. Той вече е дядо на 4 деца. Той още е на 42 години. С кривото на християнското си око забелязвам младо момиче със забрадка — прави кафе с чайник. Става разговор. Малката се казва Ниврие и учи икономика в София. Айде стига бе! Неврие се усмихва както се усмихват 18 годишните девойки без разлика на вероизповедание и казва: