„Аз в София не ходя така — обаче тука има традиции…“ Говорим си и пием нещо, което има един пръст каймак и един пръст утайка. Това е първото кафе на този свят, от което не ми става лошо. Питам ги за Косово. Дигат рамене.
„Защото — казвам аз — ние в София седим и много ни е страх…“
Рамадан мисли, гледа ме и вика, че и него го е „много страх“. И на двама ни е ясно, че всъщност ни е страх от едно и също нещо. Това нещо се нарича „един от друг“. Обаче Рамадан е любезен. Говори много и интересно. На стената виси плакат с надписи на арабски и малко момиче със шамия. Питам какво пише — пише че аллах е велик и Мохамед е негов пророк. Баба Емине е на 65 години обаче изглежда млада. Едно време е била отличничка в ТКЗС и е обиколила света с екскурзии. Има десет ВЕФ-а и няколко руски часовника. Тя ми носи билки — риган и жълт кантарион. Чувстам се страшно добре. Питам ги дали ще ме пуснат в джамията. Няма проблем, казва Рамадан. Махаме си на довиждане. Стоте метра до джамията ги вървя като човек, който абсолютно не иска да влезе в джамията. Мамка му, всички ме гледат и откъде толкоз хора на едно място в това село.
Влизам в джамият с финт и се ослушвам дали някой не вика след мене. Забравям за притеснението, защото попадам на място, което много прилича на мъжката съблекалня на ЦСКА в малък град. Голямо корито на пода, стари стелажи и дървени скари като в казармата. Аха, това е предверието за миене на крака. Отворям друга врата и попадам на съсухрен селянин с таке и шест момиченца със забрадки.
Явно вече съм вътре в джамията защото притесненият съсухрен селянин (имамът Мохамед) ме моли до плач да се събуя. Явно притеснението е взаимно, но за разлика от мен той въобще не се опитва да го скрие. Събувам се с самоуверени възгласи „Ама разбира се, извинявайте!“ И влизам.
Килими, килими, килими. Чисто е и няма никакви картинки. От незнание какво да кажа викам на Мохамед „как сте?! кво правите!“
А той влезе кротко в театъра, който му предложих и вика „ми добре сме, учиме децата на коран…“
„е хубаво!“ — викам аз, без да знам дали това наистина е хубаво. Тавана е с особена резба, има печка, дантели навсякъде и тънки бели линии ластик по земята — явно за да указват къде да се коленичи. Олтарът (така ли се казва?!) е вдлъбнатина в стената с нарисуван златен полумесец. Децата са ме наобиколили като извънземен и шушукат.
Питам ги първото нещо за което се сещам и си признавам че беше тъпо:
„Как сте деца?! Вие познавате ли Камен Воденичаров?“
Шушукането се усили, децата се гледат дяволито и нищо не казват. Деца, какво да ги правиш. Ако някой ми каже какъв разговор е трябвало да водя в джамията точно с тези момиченца и с имама Мохамед — евала му правя. Аз наистина се бях шашардисал толкова много, че само това можах да измисля.
Усещането, че говоря тъпотии в джамия — нещо, което не правя редовно — ме направи активен. Накарах ги да се наредят и ги снимах. Питах ги дали могат да четат на арабски и как учат Корана. Те викат — „ние го учим наизуст“. А така.
Тръгвам си полека. На излизане виждам табло с картинки — упътване как трябва да се измием преди молитва. Първо очите, после ушите, после носа,, врата, краката и така нататък. Упътването прилича на старите пионерски картинки за това как трябва да се държим в обществото.
На излизане се сбъсквам с едно малко събуто момченце, облечено в дънково костюмче, много модерно дете. Въобще не ме погледна — отиде и седна до имама Мохамед.
Обух се като несръчен идиот, точно както се чувствах. Навън ужасът върху мене вече се стовари изведнъж. Всички ме гледат и мълчат. Мога да се хвана на бас, че ако бях побегнал, щяха да хукнат да ме гонят. Само че аз спокойно, пак със финт влязох в колата.
Единственото, което си помислих беше, че колата няма да запали. Помислих си също че мога да разчитам на бай Рамадан, у когото пих кафе.
Колата обаче е правена от християни, запали веднага, но за мой още по-голям ужас касетофона включи силно Уикеда и „…ние с Боби двамата пием кафе-е-е-е-е!…“
Не знам защо ме беше толкова страх, обаче си ме беше страх и това си е. По пътя извън Света Петка си помислих, че ако някъде някога възникне проблем на верска основа, това означава, че някакви хора не са си говорили достатъчно и не са пили кафе.