Сложният проблем с изказа е заложен още от майчина люлка — не че не знаем какво да кажем, охо-о знаем и още как! Обаче просто няма да го кажем, щото нашата истина, истинската истина, българската истина трябва не да се казва, а да се изпсува…
Това не е драма. И Американската Истина и Сръбската Истина и Руската Истина и Мадагаскарската също са тежки и трябва да бъдат изпсувани. Ние просто не говорим честно, когато ни слушат повече от четири човека. Исторически дефект. Четвъртият е предател.
Защото винаги е имало два вида български — за казване и за чувстване. Езикът за казване е на телеграфната агенция:
„Полски мишки нападнаха реколтата“. Това е.
Езикът за чувстване обаче е много видове, човек чете и си казва:
а) ше нападнат, бах маа му
б) бахти мишките
в) бахти реколтата
г) бахти поляците смотани
По Хемингуей — да пишеш и да нямаш
Презумпция на Роден: „Едно произведение на изкуството е толкова истинско, колкото е бил честен неговият автор.“
Винаги писането е изглеждало като известна криминална проява. До народната власт всички пишещи нека да приемем за класици. Времето е казало тежката си дума. Оттам нататък се роят хиляди и хиляди писачи, които ако приемем презумпцията на Роден за вярна, те могат да бъдат наречени само с една дума — полуидиоти. Хиляди и хиляди полуидиоти, от които честни са били само няколко епиграмисти, писатели-фантасти и писачи на криминалета и чудесни ловни разкази. Изровете томовете от последните двадесет години и потърсете лирически герой отиващ до тоалетната. Потърсете тяхната драма в тяхната чаша, креват, четка за обувки, храна, неразкопчан цип и ненадейно свършила тоалетна хартия. Няма такова нещо. В страна, в която на всеки ъгъл те псуват на майка, героите от романите не си казват нищо лошо. Освен нищо лошо те през цялото време си говорят НИЩО. Ние винаги сме живяли в чудесен свят, където разговорите за пиене и чукане никога няма да свършат! И досега обаче в литературното му огледало няма нито една пияна и весела физиономия, нито една курва, нито едно хубаво ебане. От нечестност писачите възпяваха духовното, като дълго употребявана духовна клечка за зъби. От тях духовните неща засмърдяха на лайна. Те, писачите, бяха и са —
по Оливър Стоун — натурално родени без публика
защото не можеш да пишеш за нищо друго освен за това, което се случва около теб. А това, което се случва около теб е пълно с откровения за секс и смърт, за наркотици и рокендрол, за болни амбиции и нелеп аристократизъм. Самото упражнение, наречено живот е пълно с цинизъм, парадокси и абсурди. Цинизъм, парадокси и абсурди, които ти вадят очите, но ти не искаш да ги видиш, камо ли да говориш за тях и камо ли най-паче да ги опишеш — щото те е суеверно страх от Истината.
А истината е че, страхливите и нечестните писания отиват там, където хората изхвърлят умрелите опитни мишки.
Няма значение по какви причини Писателите от Последните дни са били нечестни, защото (чети ми устните) — те умират. Умират в признание и знание, че всичко написано е „на баба си на хурката“. Но —
— по Аркадий Гайдар — иде весело време!
Вицовете почват да се пишат. И да се играят. Сцената псува и някой тича гол по нея, мръсните думи стоят по ъглите на устните и ти помагат да кажеш какво мислиш. Еротиконът като катализатор отваря място на думи и изрази между хората, за които само преди няколко години можеха да ти направят другарски съд. Преводачите на пиратски видеофилми още свенливо превеждат думичката shit като „по дяволите“, asshole като „тъпак“ и pussy като „катеричка“ или друго животно. От приемането и повторението на мръсните думи обидното им звучене намалява, те вече не са отношение — превръщат се в изказ, идоим, семиотикон и обръщение. Обидно остава недоизказаното и спестеното отношение, което говори за двуличие и лицемерие нехарактерни на естественото държание на живущите в модерното общество. Преводачката на Буковски, която пише „путка“ със семиотичния знак ето така :
п…
намразваш като човека, който най-много ощетява младостта ти. И като я видиш й казваш направо — ето така:
„К…во с к…во, ти си адски тъпа п…, що не гепиш тоя дебел к… и не си го завреш отз…!“
Защото вицът не може да да съществува и животът нямаше да е толкова приемлив без един фактор —
по Лукиян — Cynismus factor
Когато някой говори за смях без цинизми, за виц без цинизъм — той говори за съвсем малка част от Теорията на Смешното. Когато се говори за „пречистващ смях от сърце“ , за „одухотворен хумор“ и „остра сатира“ това вече не е смешно, а налудничаво и първа крачка към цензурата — тези неща просто нищо никога не са означавали. Словосъчетанието „словесен цинизъм“ е оксиморон. Думите са равноправни във всяко едно отношение и ако някой ви нарече „педал“ — обида не е онзи детайл от ходовата част на автомобила, а това как се чувствате самите вие. Вътре в себе си.