Факторът Цинизъм няма нищо общо с вулгарността. В голямата мъжка част от населението разговорното определение за „момиче“ или „хубава жена“ не е мадама, мацка или девойка, а „путка“. Вулгаризацията свежда целият образ на жената до циничното название на женски полов орган. Това е обидно. Но е обидно отношението, не думата.
Думата просто е силна при употреба и на слабите характери им се насълзяват очите. Трудно е да произнесеш тази дума. За нея е нужна емоция и настроение, трябват ти повод и обект, нужда и съгласие със себе си. И най вече ти трябва, и ти се ще избор — да можеш да избираш поне между тъпа путка и руса путка.
По Дъглас Адамс — проблемът „гъз“ (абсолютен гъз)
Медийният проблем! Ако някой употреби „гъз“ по радиото, в телевизията или във вестника, това е началото на дълга и изтощителна война в Полето на Естетиката. Винаги се намират лично обидени, сякаш си ги викал: Защо някой употребява „гъз“? Защо по този начин? Какво е искал да каже автора… Това ниска култура ли е, лошо отношение ли е или направо си ме обидиха ?
Сякаш гъзът, задникът, дупето и седалището не са форма на един и същ мускул с латинско наименование. Тя не е по-лоша от артерия (примерно) и забележете — тя е по-малко страшна в словосъчетание : „скъсан гъз“ звучи много по успокоително от „разкъсана артерия“.
В примера няма и помен от шега — ако пресата публикува в разказ (художествено произведение с принципно неограничена свобода на словото), в разказа за метафората „скъсан гъз“ авторът (някъкъв присмехулник) ще бъде убит и разкъсан на малки парчета, докато престанат да го коментират защо така и какво е искал да каже. Никой няма да се досети, че авторът цитира реплика взета съвсем напосоки от живота. Той всъщност цитира истината, чута и позната, щото явно не знае други метафори и не иска да ги научи.
Във телевизионните новини (информационен бюлетин на официален език) по същото време говорителят (Милен Цветков примерно) ви съобщава за три разкъсани артерии при поредното убийство. Всеки, който е виждал разкъсана артерия знае какво означава това. Всеки, който се замисля над думите, трябва да признае, че разкъсаната артерия и разказа за нея, са били и ще бъдат едни от най-големите цинизми на времето, особено когато тези неща не са измислени, не са метафори и са употребени в тона на едно официално съобщение.
Тъжно е това — някой някога винаги е искал да убие присмехулник, а не говорител.
Скъсан гъз — като реална житейска практика такъв буквален пример не съществува. Сигурно е нещо мръсно и заканително обидно. Но едва ли е по-обидно и мръсно от думите „обстрел“, „катастрофа“, „геноцид“, „танк“, „щик“, „напалм“, „сблъсък“, „дълг“, „заем“, „цел“, „амбиция“, „кариера“, „труп“, „развод“, както и най-мръсната — „жертва“.
За пореден път — мръсотията не е в думите, а в отношението. Или —
— по Умберто Еко — в семиотиката.
Кое какво значи и така ли се казва то? Как ви се зловиди стиха:
Забравете рецензията. Не я слушайте въобще. Помислете за човекът, който прави ре-цензия. За неговият личен, полов и физиологичен живот, за неговият хранителен тракт, неговите кариеси и сексуална ориентация. Ре-цензорът реално е семиотичен образ, който цензурира по нов начин — употребява понятия като:
а) естетика на речта
б) култура на езика,
в) творчество
г) художественост,
д) и други (загубили смисъла си рецензийни говна)
Просто естетика на речта не съществува, защото речта не е като зъбопротезирането — няма дефектна и красива реч, като дефектна и красива челюст. Има само искрена и лицемерна. Красиво е това, което е силно, прави впечатление и не те лъже при първа среща с текста.
Вижте другото — по реално е словосъчетанието „култура на минета“ отколкото „култура на езика“. Няма култура на езика, когато искаш да любиш и да мразиш колкото си искаш и както ти дойде. Културата, задължителната култура в обществото например, е известна доза несвобода и обществено лицемерие. Тази култура на езика, която имат впредвид рецензорите, обикновено се среща на две коренно различини места — в официалните съобщения на правителството и при среща на дърти, много дърти травестити.