Ами това нещо „творчество“ или „творец“ — от смисъла на тези думи е останал повърнатият и пребридан сто пъти хастар от дрехата наречена „Желание за изява“, „Правене на изкуство“, „Маструбационното напъване между Наистина Великите Идеи и кошмарните казионни компромиси (ККК)“.
Обикновеният, елементарния тип, честния простак ще ви го каже направо: „На твореца — във гъзеца!“. И ще бъде прав — това е неговото отмъщение, заради претенциозността, неестественото звучене на натвореното на български, това е ужасяващото неразбиратество между писач и читател. Писачите се намират винаги в своя си тесен кръг от разбиращи ги. Затова у нас не читателите говорят за любими писатели, а писателите си имат просто по няколко любими читатели.
Защото само Бог е творец — ние сме просто добри или лоши, свободни или несвободни подражатели.
Другото нещо — „художественост“. Звучи като „нека да ни е добре и на двамата“. Няма цензура, която да определи като художествена следната фраза:
„Няма нищо по-хубаво от това да поставиш главата си между женски крака!“
Разбира се — тук става дума за кунилингвус, лизане, езици, срамни устни и какви ли още не приказни състояния. Но това не е фраза от порнофилм — това казва Хамлет на Офелия, когато сядат да гледат представлението. На този принцип, понеже на Шекспир е разрешено да говори мръсотии, в днешно време той е по модерен от всякога, като във времената на върл тоталитаризъм и гьобелсова цензура. Просто няма друг. И какво друго да се поставя, когато думата „художественост“ е верното определение за всеки български драматург. Тя обаче върви ръка за ръка с определенията „инерция“, „скука“, „творческо беззъбие и безебие“.
От понятията на Ре-цензора стихотворение не може да сглобиш, разказът изгнива и спихва в мозъка, вица умира прав, лирическия герой става стерилен, получава се един приятен лоботимиран тип с тежка вазектомия, олигофрения и ритнат в главата от кон. Това не твоят, моят, нашият герой. Това е на пичка си майчина в тиквите неизвестен мъртъв персонаж, търсещ къде да пръдне и никому не казващ за това.
Защото свободата на словото не ще молитва, не ще мотика, не ще рецензия — иска Караджата! Защото —
от Паисий — поради что се срамиш?
Може би някой ще извади патриархалния бит и същност на българина, неговия вечен морал и непорочно съзнание. Непорочни са били винаги само незаченалите мозъци — официални коментатори на „националното съзнание“. Те пропускат абсолютно нарочно оная тънка и много здрава жица в българското самосъзнание, на която са кацнали лековитите бели ластовици на еротикона и житейския цинизъм. Никой не се срамува от нищо:
„уста върху уста, корем върху корем, вуна върху вуна, путка да е пуна!“. Ако извадите тази житейска философия на екран или на страница от вестник автоматично ще се намери някой отново да я върне където й е мястото — долу, откъдето е дошла. Цензурата не е човек, а машина, която не разбира, че не можеш да махнеш едно нещо да не го виждат много хора, след като то така или иначе се е родило долу — сред многото хора. От тези си действия машината очаква край на дразненията. Разбира се става обратното — действията на цензурата и властимащите винаги са обект на нова реакция :
„хванала се царската щерка за кур, па й излязло мехур!“
Така е започнала една игра вовеки веков, от която нацията разбира как „мачка с колай се ебе“, че „село гори — баба си я чеша“, как „я си го лажем мамо, он си ма ебе“, че „един умира, друг му го завира“ и как „не требва да се учи гъз да сере“.
За цензурата нацията е лаконична — „иска да е на кравата опашката, та цел живот да лежи на путка!“
За Свободата на Словото — само едно: „Сиромах човек и от половин путка е доволен“
И така, от народните низини, направо —
по Вонегът — добре дошли в маймунарника,
там където някой държи вашата Свобода на Словото. Маймунарника е форма на обществен живот, където вирее елитът на нацията, изявената олигархия и където се знае всичко за всеки. В Маймунарника живеят всички тези хора, който са в клетката на общественото внимание и щат не щат забавляват минаващите покрай тях неизвестни и анонимни зрители. В Маймунарника кипят игри и политически страсти, стремежи за власт и любов, пощене на дребни или грандиозни интереси, чува се вой на незадоволени индивиди. Интересното в Маймунарника е кой кого чука, сваля, убива, краде, лъже, спазарява, кой на кого плаща сметките, кой какви свирки прави (хубави или лоши), кой е силен и кой слаб на този ден и тази дата.