В т. нар. Обществен живот щъкат какви ли не видове и подвидове, които за по-голяма яснота трябва да бъдат разделени на две части. Класацията на известните хора у нас започва от едно фиктивно разделение — ние имаме
кухненски елит и булеварден елит
Кухненския елит е съставен от по-неизвестните имена с по-големите претенции и по-малките възможности.
Типичен пример за кухненски елит със затихващи функции са примерно редакциите на вестниците Стършел и Култура. Но ако те нямат някакво особено значение за формирането на общественото мнение, то голямата тъга идва от това, че към кухненския елит спада най-многобройната квазиелитарна прослойка у нас. Това са
духовните водачи — чикиджиите
Тази страна е пълна с хора, които се самонаричат духовни водачи и най-паче „интелектуалци“. Интелектуалец е най-изтъпялата и лишена от смисъл дума в българския език. Никой не знае какви животни са интелектуалците. За тях се чува и усеща, когато някой им предложи да вземат позиция. И тогава те се изпускат — изпускането като акт на върховна смелост в обикновените неща, като философия на кухотата при добра акустика или като обикновена пръдня. За неща на които човек просто трябва да изпсува или да убие, интелектуалците разсъждават дали и как е възможно това. Във всеки техен акт блести нищоказването, дупеблизането, държенето цял живот на оная си работа в ръце и едновременно с това плах опит за дефиниране на позиция и културен автоимидж. Т.нар. интелектуална среда е захранена в миналото от лабораторията на партийно-кастовите нужди. Тя е израснала като проститутка, на която са плащали добре, но сега няма кого да обслужва. Визията на интелектуалеца е зле облечен и добре нахранен човек,който е женен за актриса, която от своя страна се чука с братовчедите си. Което е истинското бреме на интелектуалеца (като изключим изкофтения алкохол, дребните вътрешноведомствени интриги и прочие неинтересни лайна)
Единствения шанс на нацията е да чака тази среда да измре.
Тези гьобелсови мисли са доведени от културното отчаяние на отделния индивид — пресата, медиите и журналистите са зациклили в инерцията да ухажват вече насиращите се интелектуални старци. А старците не направиха и не правят нищо. Българите тайно ги е срам, че след 1989 година нито един от мозъците на тази страна не извади апокрифна книга, плаче им се на българите че нямат Михник, Йонеско и Хавел, мечтаят си българите за Сахаров и Солженицин. Или поне Набоков, а?!
На масата в кухнята на обществено-чикиджийско-духовната елит-пирамида седят най-наакани писателите. Това са
хората, които направиха българската литература да прилича на стерилна крава:
Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Дончо Цончев, Владо Даверов, Евтим Евтимов, Илинда Маркова, Блага Димитрова и всички останали знайни и незнайни литературни трегери в срутващата се къща на казионното писане.
До вчера в този списък щеше да подхожда и на Големия Дамян П. Дамянов. Днес той не е там не защото е голям поет. Че той е голям поет и човек никой няма да отрече, но и няма да се интересува от това. Днес него го налягат мизантропични мисли за евтаназия и за това, че е лъгал. Той е единствения от сивата лицемерна сволоч на литературните украсители, на който му е мъчно за така прекарания живот. Той е честен.
Топло ти става на сърцето когато се сетиш че има и други, които не са маскари. Хората, които написаха Нещо в последните дни са Хайтов и Радичков. Още един път за критерия — няма значение дали Хайтов се е снимал с отрязани партизански глави и дали сам си е писал „Мъжките времена“. На кой му пука, че Радичков е ортодоксален комунист — тия двамата просто написаха интересни и нелицемерни неща. Могат в края на века да са спокойни и чисти като светци. Или поне като Георги Марков и Борис Априлов, бог са ги прости.
Динозаврите са изчезнали защото са снасяли запъртъци, от които никой не се е излюпвал. Някой ден кухненския елит на тази страна ще изчезне като динозаврите, заради ледниковия период в икономиката. Икономическия студ ще стори същото и с безплодните литературни и духовни динозаври, който още дълго време ще мастурбират в общественото пространство и ще пръскат семето си в лицата на няколко млади поетеси и стотина възрастни жени.
А от тях ще остане скорошната реплика на Андрей Пантев в „Стандарт“: „Единственото ми качество като интелигент е това, че съм ничий.“
Верно е — интелигентът е ничий. И независим — в оня смисъл.
Но когато едни хора не са важни няма какво да се пише много за тях. Догажда му се на човек и от това, че колкото повече пишеш за тях, толкова повече доскучаваш като тях. Константин Коцев просто е казал истината с две думи: „Тези хора се държат така, сякаш не серат. И като пръднат през гъза им излитат пеперуди…“