Много по интересен и важен и другия панаир на суетата, врявата и безумството на
булевардния елит.
Светски личности като Агент Тенев и Евгений Минчев са докарвали у не един човек позиви за повръщане или поне лек запек. Не е нужно да го познавате добре, за да разбете че Агента винаги говори едно и също — за пурите, усукани върху бедрото на девствена мулатка. А Минчев спонтанно и хрисимо говори за познанствата си с испански посланици и за ордена на Фруктиерата. Ни да го биеш, ни да го връзваш кавалера на Фруктиерата — толкова нелепо е светското му държане че понякога направо ти става жал, когато на улицата му подвикват: „Ей, ватман, ела да ми духаш!“
Както и при духовните водачи от кухнята на елитарното общество така и при булевардния елит критерият за „звезда“ е единствено това какво правиш и дали го правиш добре — без отпратки към интелекта и характера на личността. За азбучен пример може да бъде даден Ути Бъчваров — това е някъкъв готин пич, който ходи на лов, забърква манджи и се държи нормално пред камера. Едновременно в това в живота пие като мъж, псува колкото трябва и се държи естествено. Ути, обаче е азбучен пример за нормална звезда от наш калибър именно заради най-важното нещо — самоиронията.
Всяка една обществена личност, която се приеме твърде насериозно и е лишена от самоирония се обрича да умре мъчително попадайки в лапите на журналистите и папараците. Елитът в нормалното общество знае, че зависи от това как ще го изтипосат журналистите. Журналистите в нормалното общество пък знаят че са „вся власть советам“ и работят много за да изложат звездите — това означава много пари, които са важни.
У нас за пореден път нещата са наобратно. По коктейли, светски седянки и елитарни вечеринки има страшно много журналисти. Тези сборища са екран на общественото двуличие — там се вижда коя госпожа кого ще наебе тази вечер, кой телеводещ повръща направо на килима, кой бизнесмен яде като прасе и дори не повръща, и кой друг един господин иска да чука нищо неподозиращия младеж на бара. Но журналистите си траят за всичките тези сцени на величие и падение защото са продажни идиоти, които не съзнават властта и силата си. Навсякъде по света елита се създава и ръководи от жълтата преса, докато у нас жълтата преса се ръководи от сандвичите, панираните октоподени пипала и това, дали има още сьомга на шведската маса.
Жълтата преса е един от боговете на булевардния елит, който у нас е разпънат между мокрия и сухия бар, а в краката и дланите му са забити клечките от недоядените коктейлни хапки. Жълтата преса не се рови в личния живот на Известните Гейове и Популярните Бандити не от уважение към правото им на личен живот, а от непрофесионализъм, инерция и страх за жалката журналистическа кожа.
Жълтата преса не говори истината
и е скучна като лош порно роман, в който читателят трябва сам да се сеща какво се случва. В този порно роман никога няма да се кажат истини като това че (примерно!) Лили Иванова е баба, Георги Христов е надут и скучен, дует Ритон са си изпяли песента, оня от „Трик“ си е боядисал косата като скункс, Росица Кирилова няма цици, Тодор Колев пък има торбички под очите, Къци е нисък и нахален, Дим Дуков има лошо наредени зъби, а Маруис Куркински се държи особено. И доколкото последните двама нямат комплекси и не им пука какво се говори за тях, останалите няма да преживеят нито една отрицателна квалификация по свой адрес и ще се обидят на госпожа Журналистика завинаги. Което издава лош вкус — лошият вкус на скуката в устата на т.нар. почитатели, драги зрители и прочие.
Пресата не създава коректив за интересно и неинтересно, за елит и парвенющина — тя пише добро и само добро. Сещам се за един певец за когото чета само когато издава албум и когато катастрофира.
За по лесно Жълтата преса с лека ръка лансира Големите недоразумения на българския елит. Това са Фолк-звездите и Политиците. Субекти като Луна, Месечина, Сашка, Прашка, Райко Кирилов, Румяна, Подмяна, Екстра Слива и въобще звездата на фолка — Дива Миризлива са реминисценция на елита от родовообщинния строй, когато жената с най-големите цици са я надупвали пред всички и са я карали да не мърда, за да могат децата на племето да осъзнаят сексуалността си. За тях и за политиците, Мао Дзе Дун се е изказал най-добре:
„Чувството на класова принадлежност е психическа характеристика. Затова чувството на принадлежност към по-висша класа е психическо отклонение…“