Наскоро след раздялата на Елистън и жена му — вече почти четири години от тогава — колегите му забелязали някакво странно униние да се спуска над всекидневието му, подобно на мразовитите сиви мъгли, които понякога открадват слънцето на летните утрини. Тези симптоми предизвикали безкрайното им удивление. Не можели да разберат дали болест на тялото отнема твърдостта на неговия дух или пък духовно страдание постепенно разклаща, както често се случва, физическия организъм — бледо подобие на някогашния. Потърсили източниците на бедата в погубеното домашно щастие — нарочно погубено от него самия — но не останали доволни от резултата. Някои смятали, че техният по-рано блестящ приятел се намира в начален стадий на психическо разстройство, чиито предвестници са били може би неговите избухвания. Други предричали общо заболяване и постепенен упадък. От устата на самия Родерик не могли да научат нищо. На няколко пъти, това е така, бил чуван да казва, вкопчил конвулсивно ръце в гърдите си: „Гризе ме! Гризе ме!“, но различните свидетели давали най-разнообразни обяснения за тази зловеща фраза. Какво би могло да бъде онова, което гризе гърдите на Родерик Елистън? Мъка? Или просто зъбите на някаква телесна болест? Или пък при безразсъдния си начин на живот, често пъти граничещ с безпътството, ако не гмурнал се в неговите глъбини, бе причинил нещо, което сега превръщаше гърдите му в плячка за по-ужасната паст на угризенията? Съществуваха правдоподобни основания за всяко от тези предположения, но не бива да скриваме, че неколцина възрастни джентълмени, роби на доброто хапване и мързела, авторитетно обявяваха лошото храносмилане за причина на цялата работа.
През това време Родерик изглежда разбрал до каква степен е станал обект на всеобщо любопитство и догадки и отвратен дълбоко от подобно внимание (както и от каквото и да било друго) започнал да страни от всякакво общуване. Отвращавали го не само човешките очи, не само погледът на приятелски лица, но дори и благословената слънчева светлина, чиято всеобхватна благодат представя лъчезарния лик на Създателя, изразяващ любов към всичките негови творения. Неясният полумрак станал вече твърде прозрачен за Родерик Елистън — непрогледните среднощни часове станали любимото, му време за крадливи разходки на открито. И ако изобщо понякога го виждали, то ставало, когато фенерът на нощния пазач осветявал фигурата му, прокрадваща се по улицата с вкопчени в гърдите ръце и все така мърмореща „Гризе ме. Гризе ме!“ Какво можеше да е онова нещо, дето го гризе?
След известно време се разбрало, че Елистън имал навика да навестява всички знахари-шарлатани, които се били навъдили в града или били изкушени от парите да пристигнат в него отдалече. Въодушевен от предполагаемия си успех, един от тях разгласил надлъж и шир с помощта ма хвърчащи листчета и отпечатани на сивкава хартия @бро-шурки, че един известен джентълмен — Родерик Елистън — бил излекуван и освободен от намиращата се в стомаха му ЗМИЯ. Ето я значи чудовищната тайна, изтръгната от скривалището й пред очите на всички, в цялата й ужасна уродливост. Тайната бе извадена наяве, но не и змията от гърдите. Тя, ако не бе самозаблуда, все още се разполагаше навита в живото си леговище. Излекуването на шарлатанина било заблуда — резултат, както се предполагало, от някакво упойващо вещество, което по-скоро щяло да убие пациента, отколкото ужасното влечуго, заселило се в него. Когато Родерик Елистън дошъл напълно на себе си, разбрал, че нещастието му е предмет за приказки в целия град, чудо за повече от три дни, а в гърдите му се гадело от движенията на нещо живо, усещал неуморните зъби, които сякаш давали едновременно храна на физически апетит и някаква пъклена злоба.
Извикал стария чернокож слуга, израсъл в бащината му къща, който бил стигнал средата на живота си, когато Родерик лежал в своята люлка.
— Сипио! — започнал и после спрял със скръстени над сърцето ръце. — Какво говорят хората за мене. Сипио?
— Сър! Бедни ми господарю! Казват, че имате змия в гърдите — отвърнал колебливо слугата.
— И друго какво? — попитал Родерик приковал ужасен поглед върху чернокожия.
— Друго нищо, скъпи ми господарю — отвърнал Сипио, — освен дето докторът ви дал прах и змията се изтърсила на пода.
— Не! Не! — мърморел на себе си Родерик, като клател глава и впивал ръце в гърдите с още по-голяма конвулсивна сила. — Усещам я пак. Гризе ме! Тя ме гризе!
От този миг нещастният страдалец престанал да отбягва света и дори започнал да се навира пред очите на познати и непознати. Това отчасти било резултат от отчаянието, породено от откритието, че кухината на собствените му гърди се е оказала недостатъчно дълбока и тъмна, за да скрие тайната, макар да бе така сигурна крепост за омразния демон, който бе пропълзял вътре. И все пак, този стремеж към гласност бе признак на страшната болка, овладяла цялото му същество. Всеки човек, подложен на постоянно страдание, е егоист, независимо дали страда духът или тялото, независимо дали става дума за грях, мъка или само за по-поносимия тормоз на някоя нестихваща болка, или за беда, налетяла от дебрите на земния живот. Мъките, сред които живеят такива хора, ги правят силно чувствителни към собственото Аз. То се превръща за тях в толкова съществено нещо, че не могат да не го тикат в очите на всеки случаен срещнат. Изпитват някакво удоволствие — може би най-голямото, което страдалецът е в състояние да изпита — да показват увредения или гноясал крайник, язвата на гърдите си. И колкото по-гнусно е престъплението, толкова по-трудно е за извършителя да не позволи на змиеподобната му глава да се надига и плаши света — защото именно тази язва или това престъпление образуват съответната личност. Родерик Елистън, който съвсем до скоро се бе държал така надменно над множеството простосмъртни, сега плащаше с лихвите на този унизителен закон. Змията в гърдите му изглеждаше като символ на чудовищен егоизъм, на който се подчиняваше всичко и който той угаждаше денонощно с постоянната и изключителна жертвоготовност на дяволския култ.