После в главата му се оформи внезапно решение. Да се обади на Кейша Ръсел и да й каже, че забраната пада. И да я помоли да се разрови в предизборните дарения на Гарланд за кампанията на О’Шеа. Бръкна в джоба си, но се сети, че телефонът му все още се търкаля някъде из гаража на Уейтс. Тръгна натам, но пред вратата вече беше опъната яркожълта полицейска лента.
Изправена до белия микробус, Кал Кафарели ръководеше екипа криминалисти в гаража. На врата й висеше бяла дихателна маска, а от изражението й личеше, че вече е влизала в ужасната воняща дупка.
— Как вървят нещата, Кал? — попита Бош.
— Както може да се очаква след влизане в ада.
— Права си.
— Със сигурност ще работим до късно през нощта. Какво има, Хари?
— Случайно да намерихте един телефон? Изпуснах го някъде тук, когато започна патакламата.
— Онзи там ли? — попита Кал и посочи пода близо до вратата на микробуса.
Бош кимна. На бетона, очертан с тебешир, лежеше неговият телефон, червената лампичка за съобщения мигаше усилено. Бялото кръгче го накара да сбърчи вежди. Телефонът не биваше да се включва в списъка на веществените доказателства. Това увеличаваше шансовете никога да не си го получи.
— Може ли да си го взема?
— Още не, Хари. Съжалявам. Фотографът все още не е приключил. Решихме да започнем отвътре навън и той все още снима в тунела.
— Защо не ми го подадеш за малко? Имам съобщения. Ще ги прочета тук, на място, и веднага ти го връщам.
— Стига, Хари.
Той въздъхна, беше наясно, че предложението му нарушава най-малко четири точки от правилника.
— Добре. Ще те помоля да ми кажеш кога мога да си го получа. Надявам се да стане преди да падне батерията.
— Дадено, Хари.
Бош се обърна и видя Рейчъл Уолинг — крачеше към жълтата полицейска лента. До гаража беше спряла лимузина на федералните служби, а до нея чакаше мъж с костюм и слънчеви очила. Вероятно Рейчъл бе повикала колегите си.
— Хари? — попита тя. — Добре ли си?
— Вече да. А ти?
— Всичко е наред. Какво е станало? — Пръстът й се насочи към мокрите му дрехи.
— Пуснах си един маркуч. Вътре беше адски гадно. Ще ми трябват поне два часа под душа. Ти тръгваш ли?
— Да. Засега приключиха с мен.
Бош кимна към мъжа със слънчевите очила, който чакаше на три-четири метра от тях, понижи глас и попита:
— Неприятности ли имаш?
— Още не знам. Но ще се оправя. Нали пипна Уейтс и спаси момичето. Това не може да носи неприятности на никого.
— Ние пипнахме лошия и спасихме момичето! — натърти той. — Но не забравяй, че във всяко учреждение има хора, които могат да ти вгорчат живота.
Тя го погледна в очите, помълча малко, после кимна.
— Знам.
Хладината в очите й пролича съвсем ясно. Нещо се беше променило.
— Сърдиш ли ми се, Рейчъл?
— Да ти се сърдя? Не.
— Какво има тогава?
— Нищо. Трябва да тръгвам.
— Ще се обадиш ли?
— Когато мога.
Направи две крачки към колата, после изведнъж спря и се обърна.
— Преди малко разговаря с О’Шеа, нали?
— Да.
— Много внимавай, Хари. Ако дадеш воля на чувствата си, както го направи преди началото на нашата малка операция, О’Шеа ще ти създаде големи неприятности. Всъщност огромна болка!
— Знаеш оная приказка за болката, нали? — усмихна се Бош.
— Не. Каква приказка?
— Болката е слабост, която напуска тялото.
— Дрън-дрън. — Тя поклати глава. — Не пробвай дали е така, ако не се налага. Чао, Хари.
— Чао, Рейчъл.
Мъжът с очилата вдигна лентата, за да й направи път да мине. Тя седна на предната седалка и лимузината потегли. Нещо се беше променило, отново си рече Бош. Личеше по очите й. Действията му в гаража, а след това и в тунела, я бяха накарали да си промени отношението към него. Може би нямаше да я види повече. След кратък размисъл стигна до заключението, че това също е едно от нещата, за които може да обвини Рик О’Шеа.
Обърна се към местопрестъплението и видя Рандолф и Осейни — чакаха го. Рандолф спокойно пъхаше в джоба си собствения му телефон.
— Пак ли вие? — Бош се начумери.
— Такава ни е професията. — Рандолф присви очи.
— Така излиза.
— Детектив, налага се отново да ни придружите до центъра „Паркър“, където ще бъдете подложен на официален разпит — сухо каза Рандолф.
Бош примирено кимна. Знаеше какви са формалностите. Но този път нямаше да си приказват за безразборна стрелба в гората. Този път щяха да настояват да чуят всичко, до последната подробност.
— Готов съм — въздъхна той.
31
Настаниха го в една от стаите за разпит на ОУО. Рандолф му позволи да вземе душ в една от съблекалните на партерния етаж, а след това да отскочи да работното си място и да се преоблече с джинсите и черната тениска, които държеше там за всеки случай. Понякога се налагаше да свали служебния костюм, за да не бие на очи. На излизане от банята натика вонящия си костюм в контейнера за смет. По тази начин запасите ту от официално облекло се сведоха до някакви си два костюма.