„Нейтс“ беше бар в една от пресечките на булевард „Холивуд“ и макар и да нямаше славата на полицейска кръчма, приютяваше доста ченгета след работа. Фактът, че са постоянна клиентела, се потвърждаваше от парчето „Аз се бих със закона“ на групата „Клаш“, което вече двайсет години се въртеше на джукбокса. Бош беше сигурен, че именно с него ще го посрещнат в „Нейтс“, макар че в случая то щеше да прозвучи по-скоро като псалм в памет на Робърт Фоксуърт… или Рейнард Уейтс. „Аз се бих със закона, но законът победи“… Рефренът звънна в ушите му с невероятна яснота.
— Ти ще ходиш ли? — попита Бош.
— Може би, но по-късно. Имам да свърша малко работа.
Бош кимна, помълча малко и добави:
— Май ще го пропусна. Нещо не съм в настроение…
— Както искаш. Момчетата ще те разберат.
Бош вдигна слушалката, но Прат остана на вратата. Бош набра Джери Едгар, просто за да потвърди лъжата, свързана с намерението му да проведе някакъв разговор. Опрял рамо на касата, Прат мълчаливо оглеждаше помещението. Очевидно беше твърдо решен да го разкара оттук. Май бе получил нареждания не от Рандолф, а от доста по-високо място.
Едгар вдигна.
— Здрасти, ти ли си ме търсил? — попита Бош.
— Точно така, човече.
— Бях малко зает.
— Чух. Добра работа си свършил, партньоре. Как си?
— Нищо ми няма. За какво си ме търсил?
— За нещо, което бих искал да знаеш. Но това вече май няма значение.
— Хайде, казвай — нетърпеливо го подкани Бош.
— Обади се братовчед ми Джейсън от Водното. Каза, че днес сте се видели.
— Да. Добро момче, много ни помогна.
— Не те потърсих да проверя как се е държал с теб. Той искаше да ти съобщи нещо, но ти не си му оставил нито картичка, нито служебен телефон. Пет минути след като сте си тръгнали, се появило още едно ченге: питало на рецепцията за човека, който е оказал съдействие на полицията.
Бош си приведе напред, внезапно заинтригуван от думите на бившия си партньор.
— Ченгето му показало значката си и обяснило, че наблюдава следствието ти. Поискало да узнае какво точно търсите там. Джейсън го качил горе и го завел при прозореца, от който сте осъществявали наблюдението си. Останали там достатъчно дълго, за да ви видят как влизате в гаража.
— После?
— Ченгето веднага хукнало навън. Скочило в асансьора и изчезнало.
— Братовчед ти запомнил ли му е името?
— Да. Детектив Смит. Когато му показал служебната си карта, палецът му бил върху малкото име.
Стар номер. Бош въздъхна. До него най-често прибягваха полицаите, които не искаха да бъдат свързани с определено разследване. Самият той го беше правил, при това многократно.
— Описание? — попита високо.
— Естествено, Джейсън е печен. Бял мъж, висок около метър и осемдесет, тегло деветдесет или някъде там. Прошарена късо подстригана коса. Някъде към петдесетте, с тъмносин костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. На ревера му имало значка с американското знаме.
На това описание отговаряха поне петдесет хиляди души в широкия център на Лос Анджелис. В момента Бош гледаше един от тях — Ейбъл Прат продължаваше да стои на вратата на канцеларията му, въпросително вдигнал вежди. Беше без сако, но то се виждаше, окачено на отворената врата на кабинета му. На ревера му блестеше малко американско знаме.
Бош отмести очи, сведе ги към телефонния апарат и тихо попита:
— Докога е на работа?
— Мисля, че до пет, като всички останали. Каза, че там горе било пълно с народ. Всички искали да видят онази къща в Ехо Парк.
— Добре, благодаря. Ще ти се обадя по-късно.
Затвори, преди Едгар да реагира, и вдигна глава. Прат продължаваше да го фиксира от вратата.
— За какво става въпрос? — попита той.
— О, някои неща във връзка със случая Матарезе. Онзи, който приключихме миналата седмица. По всичко личи, че в крайна сметка ще се сдобием със свидетел. Това ще ни помогне в съда.
Каза го максимално равнодушно, после се изправи и погледна шефа си.
— Не се безпокой, няма да предприемам нищо, преди да се върна на работа.
— Добре. Радвам се да го чуя.
32
Тръгна директно към него и точно както очакваше, Прат се дръпна в кабинета и седна зад бюрото си. Точно това беше целта на Бош. Той каза довиждане и приятен уикенд, след което тръгна към изхода.
Отдел „Неразкрити престъпления“ разполагаше с три коли, които обслужваха осемте служители и началника. Те се използваха на принципа „който се вреди пръв“, а ключовете им бяха окачени до вратата, редом с малка бяла дъска. Онзи, който ги сваляше оттам, беше длъжен да напише на дъската името си и приблизителното време на ползване. Бош отвори вратата изцяло, с което скри ключовете от погледа на Прат. Откачи една от двете връзки, които бяха там, и излезе.