След няколко минути изкара колата от гаража и се насочи към Водната централа. Безумните задръствания по посока на опразнения градски център все още не бяха започнали и той преодоля седемте преки за учудващо кратко време. Паркира на забранено край фонтана пред главния вход и изскочи навън. Тръгна към стъклената врата и бегло си погледна часовника. Пет без двайсет.
Униформен пазач излезе навън и размаха ръце.
— Не можете да паркирате на…
— Знам — кратко отвърна Бош, показа му служебната си значка и посочи радиостанцията на колана му. — С това можете ли да повикате Джейсън Едгар?
— Едгар ли? Да. Но какво…
— Обадете му се — прекъсна го с твърд глас Бош. — Кажете му, че долу го чака детектив Бош.
Обърна се и тръгна към колата. След пет минути Едгар излезе през остъклената врата, приближи се към колата и отвори дясната врата.
— Какво има, Хари?
— Получих посланието ти. Качвай се.
Едгар неохотно се подчини. Бош потегли още преди Едгар да е затворил вратата.
— Къде тръгна бе? Аз нямам право да напускам сградата!
— Няма да те има само пет минути.
— Къде отиваме?
— В центъра „Паркър“. Дори няма да слизаме от колата.
— Трябва да се обадя.
Едгар свали портативната радиостанция от колана си, обади се на охраната във водната централа и каза, че ще отсъства около половин час заради специална полицейска акция. Получи потвърждение, изключи радиостанцията и пак я закачи на колана си.
— Трябваше да ми се обадиш предварително. Братовчедът каза, че имаш навика първо да действаш, а после да задаваш въпроси.
— Така ли каза?
— Аха. Какво ще правим в центъра „Паркър“?
— Ще идентифицираш полицая, с когото си говорил, след като се разделихме.
Трафикът вече се влошаваше. Хиляди чиновници с нормално работно време напускаха канцелариите и колите им започваха да задръстват основните градски артерии. Най-зле беше в петък следобед. Бош все пак успя да стигне навреме. В пет без десет вкара колата в гаража на полицията и успя да намери свободно място на първия ред. Откритото съоръжение им даваше възможност да наблюдават улица „Сан Педро“, която го разделяше от центъра „Паркър“.
— Имаш ли клетъчен телефон? — попита Бош.
— Да.
Бош му продиктува номератора на полицията и го накара да поиска отдел „Неразкрити престъпления“. Обажданията чрез номератора не показваха номера на повикващия.
— Ако някой вдигне, поискай да говориш с Рик Джаксън. Вероятно ще ти кажат, че го няма, след което казваш благодаря и затваряш, без да оставяш съобщение.
Така и се случи. Едгар изпълни инструкциите, затвори телефона и каза:
— Обади се някой си Прат.
— Добре. Значи все още е там.
— Какво означава всичко това?
— Исках да проверя дали не си е тръгнал. Ще го направи точно в пет и ще пресече улицата, която наблюдаваме. Искам да го разгледаш добре и да ми кажеш дали той е човекът, който ти се е представил като контролиращ моето разследване.
— Той работи в отдела за контрол, така ли?
— Не, шеф ми е — отвърна Бош и за всеки случай спусна сенника пред себе си. Намираха се на трийсетина метра от зебрата, по която щеше да пресече Прат, но нямаше как да отгатне накъде ще се насочи той в момента, в който влезе в гаража. Като началник-отдел, той имаше привилегията да паркира частния си автомобил на служебния паркинг, а повечето от местата за тази цел се намираха на втория етаж. До него се стигаше по две стълбища. Ако Прат тръгнеше по рампата, със сигурност щеше да се насочи директно към тях.
Едгар започна да го разпитва за престрелката в Ехо Парк. Бош отговаряше едносрично. Никак не му се говореше на тази тема, но все пак беше измъкнал човека от работното му място и все някак трябваше да му се отблагодари. В пет и една минута Прат излезе от задния вход на центъра „Паркър“ и тръгна към рампата, покрай портала за затворническите автомобили. Излезе на Сан Педро и тръгна да я пресича заедно с още четирима старши детективи, които също се прибираха.
— Сега — промърмори Бош, прекъсвайки поредния въпрос на Едгар. — Гледай онази групичка, която пресича улицата. Кой от тях дойде да те види в службата?
Едгар внимателно огледа групата на зебрата и каза:
— Последният. Онзи, дето си слага очилата.
Бош се взря. Прат току-що беше сложил на носа си слънчеви очила марка „Рейбан“. Сърцето му се сви. Очите му проследиха Прат, който пресече улицата и пое в посока, обратна на наблюдателния им пункт. Целта му беше далечното стълбище.
— А сега какво? Ще го проследиш ли?