Някъде отдолу долетя ръмжене на мотор. Бош се обърна и тръгна към колата, като човек, който е излязъл на разходка. Колата бавно отмина и той се върна обратно към храстите. Вместо да подмине и джипа, непознатият автомобил спря зад него. Прат запали мотора, включи светлините и потегли.
Бош се обърна и хукна към наетата кола. Скочи зад волана, подаде газ и натисна бутона за автоматично набиране на мобилния си телефон. Този път Рейчъл вдигна веднага.
— Ало?
— У дома ли си, Рейчъл?
— Да. Чакам те да…
— Излез навън, ще мина да те взема. Побързай.
— Хари, какво става, по дяволите?
— Излез бързо. И си вземи пистолета!
Изключи телефона и закова пред къщата. Два червени стопа изчезнаха зад близкия завой. Но те бяха на колата, която беше подплашила Прат, а самият той беше още по-напред.
Бош погледна нетърпеливо към входната врата, готов да натисне клаксона. Но в същия момент Рейчъл се появи.
— Затвори вратата! — извика той през сваленото стъкло.
Рейчъл се подчини и изтича към колата.
— Качвай се! Бързо!
Тя скочи на дясната седалка и той натисна газта още преди да е затворила вратата.
— Какво става?
Той набързо й разказа за развоя на събитията. Гумите свиреха нагоре по завоите към Мълхоланд. С възможно по-малко думи Бош обясни на Рейчъл, че шефът му е организаторът на целия заговор, включително на онова, което се беше случило в Бийчуд Кениън. След което спомена, че втора вечер поред наблюдава дома му.
— Откъде знаеш всичко това?
— Знам. По-късно ще докажа всичко, но за момента това е неоспорим факт.
— Но какво ще прави пред къщата?
— Не знам. Вероятно проверява дали съм си у дома.
— Телефонът ти звъня.
— Кога?
— Малко преди да се обадиш по мобилния.
— Сигурно е бил той. Нещо става.
Изскочиха иззад последния завой и се понесоха към кръстовището на Мълхоланд. Стоповете на голям автомобил бързо изчезнаха вдясно, следвани от друга кола — вероятно онази, която беше подплашила Прат.
Тя обаче спря за миг, после прекоси кръстовището и продължи направо.
— Прат е първият. Онзи Който зави надясно.
Секунда по-късно стигнаха кръстовището и Бош също зави надясно. Мълхоланд приличаше на змия, виеща се по билото на планината, която пресичаше града. Но тук платното беше по-широко, а завоите по-плавни от тези по алеята Удроу Уилсън. А оживеното движение позволяваше по-незабелязано преследване.
Бързо стопиха разстоянието до големия автомобил и с облекчение установиха, че наистина е джипът на Прат. Бош намали скоростта и започна да го следва на безопасно разстояние. Далеч долу блестяха светлините на Долината. Ясната нощ позволяваше отлична гледка към тъмната грамада на планините далеч на север. Прекосиха булевард „Лоръл Кениън“ и продължиха по Мълхоланд.
— Чаках те, защото исках да се сбогуваме — внезапно каза тя.
Бош помълча известно време, после кимна.
— Да. Разбирам те.
— Едва ли.
— Не одобряваш днешното ми поведение, особено начина, по който стигнах до Уейтс. Не съм човекът, за когото си ме мислила. Вече съм чувал подобни приказки, Рейчъл.
— Не е това, Хари. Никой не може да е такъв, какъвто го виждат другите. Лично аз мога да го разбера и да го приема. Но жената търси у мъжа сигурност. Включително и тогава, когато двамата не са заедно. Но как да съм сигурна с теб, след като те виждам как работиш? Няма значение дали това е моят начин на работа. Не става въпрос за отношения между ченгета. Това, което искам да ти кажа, е, че с теб не мога да се почувствам спокойна и сигурна. Всяка вечер ще се питам дали ще се прибереш жив и здрав. Не съм готова за това, не го искам.
Бош осъзна, че кара прекалено бързо. Думите й го караха несъзнателно да натиска педала и да скъсява разстоянието до Прат. Намали и плавно увеличи разстоянието между себе си и джипа на стотина метра.
— Професията ни е опасна — промърмори той. — Бях сигурен, че го знаеш не по-зле от мен.
— Знам го, разбира се. Но това, на което станах свидетел днес, се нарича безразсъдност. Не искам да се тревожа за един безразсъден човек, имам си предостатъчно други причини за безпокойство.
Бош изсумтя и посочи с брадичка стоповете пред тях.
— Окей. Предлагам да отложим този разговор за по-късно, а сега да се съсредоточим върху онзи тип.
Сякаш чул предложението му, Прат направи остър ляв завой и пое по алеята Колдуотър Кениън, която стръмно се спускаше към Бевърли Хилс. Бош изчака максимално дълго, след което направи същото. После измърмори: